В гората беше страшно. Дърветата растяха така нагъсто, а листакът им се простираше толкова нашироко, че лунната светлина не можеше да проникне през него. Само тук-таме високите клони се сплитаха в сложен филигран върху звездното небе. Когато очите ми попривикнаха с мрака, открих, че тъмнината на леса е неравномерна — между мержелеещите се дървета имаше гарвановочерни сенки, като входове на пещери. Като минавах покрай тях, отдръпвах се ужасен. Спомних си отчаяния вой на изтерзания игуанодонт — този страшен вик, който беше отекнал из горите. Спомних си и онази подпухнала, пъпчива, окървавена муцуна, която зърнах на светлината на лорд Джоновия факел. Дори сега аз се намирах в ловното поле на това безименно и ужасно чудовище. То можеше да скочи отгоре ми всеки миг. Спрях и като извадих един патрон от джоба си, отворих магазина на пушката. Сърцето ми се сви още щом докоснах лоста. Бях взел не карабината, а чифтето със сачмите!
В мен отново се надигна желанието да се върна. Това, разбира се, беше превъзходно оправдание за неуспеха ми — оправдание, за което на мое място всеки друг би си помислил по-сериозно. Но глупавата гордост отново се опълчи срещу самата тази дума. Аз не можех, не трябваше да претърпя неуспех. В края на краищата пред опасностите, които можех да срещна, карабината ми навярно би била толкова безполезна, колкото и чифтето. Ако се върнех в лагера, за да сменя оръжието си, едва ли бих могъл да вляза и изляза отново, без да ме забележат. Щяха да започнат обяснения и моето начинание вече нямаше да бъде изцяло мое. След кратко колебание аз събрах смелост и продължих нататък с ненужната пушка под мишница.
Мракът в гората беше заплашителен, но още по-страшно беше бялото, спокойно сияние на луната върху откритата поляна на игуанодонтите. Скрит в храстите, аз погледнах към нея. Никое от големите животни не се виждаше. Може би трагедията, сполетяла едно от тях, ги беше прогонила от техните пасбища. В неясната сребриста нощ нищо не издаваше присъствието на живо същество. Това ми даде смелост и като я прекосих бързо, отново навлязох в джунглата. Продължих да вървя покрай ручея, който използувах за водач. Той беше приветлив спътник. Бълбукаше и ромолеше като милия стар поток в Западна Англия, където в детството си нощем ловях пъстърва. Следвайки течението, трябваше да стигна до езерото, а по обратния път можех да се върна в лагера. В гъстия храсталак често изгубвах ручея от погледа си, но винаги го чувах как звънти и се плиска край мен.
Колкото по-ниско се спусках по склона, толкова по-редки ставаха горите. На тяхно място идваха храсти, между които тук-таме стърчаха високи дървета. Така че можех да се движа бързо и да виждам, без да ме виждат. Когато минавах край блатото на птеродактилите, един от тях — беше поне двадесет фута от край до край — се вдигна някъде наблизо със сухо, рязко хлопане на криле и се извиси във въздуха. Лунната светлина блестеше ярко през ципестите му крила и на фона на бялото тропическо сияние той приличаше на хвърчащ скелет. Свих се ниско сред храстите, защото знаех от опит, че с един-единствен вик това същество можеше да доведе над главата ми стотина от своите ненавистни другари. Едва след като кацна отново, аз се осмелих да продължа крадешком пътешествието си.
Нощта беше необичайно тиха, но както вървях, долових пред себе си някакъв глух боботещ звук, някакъв продължителен тътен. Той постепенно се усилваше, докато накрая започнах да го чувам съвсем близко до мен. Когато спирах, звукът беше неизменен, което показваше, че идва от неподвижен източник. Сякаш вреше някакъв голям чайник, някакво огромно гърне. Скоро открих източника — в центъра на една малка поляна имаше езеро или по-скоро вир, не по-голям от басейна на фонтана на Трафалгар скуеър, който беше пълен с някакво черно, смолисто вещество, а по повърхността му се издигаха големи мехури от избликващ газ. Въздухът над него трептеше от горещина, а почвата наоколо беше толкова нажежена, че не можех да сложа ръката си върху нея. Очевидно голямото вулканично изригване, което е издигнало това чудновато плато, още не бе изразходвало всичките си сили. Досега бях видял многобройни почернели скали и хълмчета от лава, обвити от пищна растителност, но този асфалтов вир в джунглата беше първото доказателство за действително съществуваща подземна активност в склоновете на древния кратер. Нямах време да го проуча по-основно, защото трябваше да бързам да се върна в лагера до сутринта.
Това беше страшна разходка, която ще помня винаги, докато ми служи паметта. Когато излизах на големите, осветени от луната поляни, аз се промъквах сред сенките по краищата им. В джунглата продължавах да пълзя, като спирах често с разтуптяно сърце, когато чуех трясъка на клони, които се скършваха под краката на някое диво животно. От време на време пред мен изникваха големи сенки, които след миг изчезваха — големи мълчаливи сенки, които се плъзгаха върху меки стъпала. Колко пъти спирах с намерение да се върна. Но гордостта ми винаги надвиваше страха и ме тикаше отново напред към целта. Най-сетне (часовникът ми показваше един часа) сред пролуките на джунглата видях блясък на вода и десет минути по-късно бях сред тръстиката при Централното езеро. Бях страшно ожаднял, легнах и дълго пих от неговата прясна и студена вода. На това място имаше широка пътека, по която личаха много животински следи. Очевидно това беше едно от местата за водопой. Близо до брега стърчеше огромен блок от изстинала лава. Аз се изкачих и легнах върху него. Навред пред мен се откри превъзходен изглед.