Ненадейно се случи нещо, което ми напомни за моите спътници. Далече в ясния и тих утринен въздух прозвуча острият, рязък звук на пушечен изстрел. Спрях и се ослушах, но не чух нищо повече. За миг си помислих дали не ги е връхлетяла внезапна опасност. Но след това намерих по-просто и по-вероятно обяснение. Денят вече беше дошъл. Те са сметнали, че съм се загубил в горите, и са дали този изстрел, за да ме насочат към лагера. Вярно е, че бяхме взели строго решение да не стреляме, но ако са предположили, че съм в опасност, те не биха се колебали. Сега трябваше да пристигна колкото може по-скоро и да ги успокоя. Бях уморен и изтощен, така че не можех да се движа много бързо, но най-сетне влязох в района, който познавах. Отляво беше блатото на птеродактилите, а там, отпред — поляната на игуанодонтите. Пресичах последния пояс от дървета, който ме отделяше от форт Челинджър. За да успокоя страховете им, нададох весел вик. Сърцето ми се сви пред злокобната тишина. Пред мен се появи плетът такъв, какъвто го оставих, но портата беше отворена. Втурнах се вътре. В студеното утринно осветление пред очите ми се откри страшна гледка. Вещите ни бяха пръснати по земята в пълно безредие, другарите ми бяха изчезнали и тревата край тлеещата жарава на огъня ни бе почервеняла от една ужасна локва кръв.
Бях така зашеметен, че за известно време почти изгубих разсъдъка си. Спомням си неясно, както човек си спомня тежък сън, че се мятах из горите около празния лагер и виках диво спътниците си. Безмълвните сенки не отговаряха. Ужасната мисъл, че може никога вече да не ги видя, че съм останал съвсем сам в това страшно място и нямам никаква надежда да сляза в долния свят, че навярно ще живея и умра в тази кошмарна страна, ме доведе до отчаяние. Едва сега разбрах колко много бях свикнал да се опирам на другарите си, на спокойната самоувереност на Челинджър и на мъжествената хладнокръвна шеговитост на лорд Рокстън. Без тях аз бях безпомощен и безсилен като дете в тъмна нощ. Не знаех накъде да тръгна и за какво да се захвана най-напред.
След като поседях така объркан, аз се заех да открия какво внезапно нещастие е могло да ги сполети. Цялото безредие в лагера свидетелствуваше, че той е бил нападнат. Пушечният изстрел несъмнено бе отбелязал момента на атаката. Тъй като не последва друг изстрел, беше ясно, че всичко е свършило за миг. Карабините още лежаха на земята. В магазина на една от тях — лорд Джоновата — имаше празна гилза. Одеялата на Челинджър и Съмърли бяха край огъня. Това подсказваше, че по време на събитието те са спали. Сандъците с амуницията и продоволствието бяха пръснати на всички страни. Същото се бе случило с нещастните ни фотоапарати и кутиите с плаките, но нищо от тях не липсваше. От друга страна, всички извадени провизии, а доколкото си спомнях, количеството им бе значително, бяха изчезнали; Значи нападателите са били животни, а не туземци, защото, естествено, последните нямаше да оставят нищо.
Но ако са били животни или едно страхотно животно, какво е станало тогава с моите другари? Кръвожадният звяр несъмнено би ги унищожил и би оставил костите им. Вярно е, че онази ужасна локва кръв говореше за насилие. Някое чудовище, подобно на онова, което ме бе преследвало през нощта, би могло да грабне човек със същата лекота, с която котката грабва мишка. В такъв случай другите биха го последвали. Но ако беше така, те сигурно щяха да вземат карабините си. Колкото повече се мъчех да си обясня тази загадка, толкова по-трудно обърканият ми и уморен мозък намираше правдоподобни разрешения. Претърсих гората наоколо, но не видях никакви следи, които биха ме довели до някакъв извод. Веднъж се изгубих и само благодарение на късмета си след едночасово лутане намерих отново лагера. Неочаквано ме озари мисъл, която ми донесе малка утеха. Аз не бях съвършено сам на света. Долу, в подножието на скалата, чакаше верният Самбо. Ако извикам, той щеше да ме чуе. Отидох на ръба на платото и погледнах отвъд. Наистина той беше в своя малък лагер и се бе изтегнал край огъня, завит с одеялата. Но за мое учудване пред него седеше още един човек. За момент сърцето ми затупа от радост. Помислих, че някой от другарите ми е успял да се спусне долу. Но като погледнах повторно, надеждата ми угасна. Под изгряващото слънце кожата на този човек се червенееше. Той бе индианец. Извиках високо и размахах носната си кърпа. Самбо вдигна поглед, махна ми с ръка и се закатери по островърхата канара. Не след дълго той стоеше на върха й, съвсем близо до мен, и слушаше с дълбока тревога историята, която му разправях.