И така, рано тази сутрин аз се измъкнах, с един ритник в корема проснах пазача си на земята и се спуснах към лагера. Там намерих теб и оръжието и ето ни сега тук.
— А професорите! — извиках аз ужасен.
— Просто трябва да се върнем и да ги доведем. Не можех да ги взема със себе си. Челинджър беше на дървото, а Съмърли нямаше да издържи. Оставаше една възможност — да взема пушките и да се опитам да ги освободя. Разбира се, за да отмъстят, те може да ги пречукат веднага. Не смятам, че ще докоснат Челинджър, обаче за Съмърли не отговарям. Но, така или иначе, той е в ръцете им. Затова съм сигурен, че не съм утежнил положението, като офейках. Но честта ни повелява да се върнем и да ги измъкнем или да загинем заедно с тях. Така че можеш да си прочетеш молитвата, млади момко, приятелю мой, защото до вечерта съдбата ни ще се реши.
В тези редове се опитвах да имитирам насечения говор на лорд Рокстън, неговите къси и силни изречения, полушеговития-полубезразсъден тон, с който бяха пропити, Той беше роден за вожд. Опасността го развеселяваше. В такива минути речта му ставаше по-оживена, в студените му очи лумваше огън, а донкихотовските му мустаци щръкваха от радостна възбуда. Той обичаше опасностите, дълбоко чувствуваше драмата във всяко приключение — това чувство беше още по-дълбоко, тъй като не му се даваше изява — и неизменно смяташе, че всеки риск е вид спорт, жестока игра със съдбата, в която човек залага живота си. Всичко това го правеше чудесен спътник. Ако не бяха опасенията ни за участта на нашите другари, за мен би било истинска радост да се хвърля с такъв човек в такова дело. Вече се бяхме надигнали от скривалището си в храсталака, когато изведнъж усетих, че той ме сграбчва за ръката.
— Боже мой! — прошепна лорд Джон. — Идат!
От мястото, където лежахме, се виждаше един кафяв коридор, засводен със зеленина, който бе образуван от стъблата и клоните на дърветата. По него се движеше върволица от маймуночовеци. Краката им бяха криви, гърбовете — закръглени, ръцете им от време на време докосваха земята, а главите им се въртяха наляво-надясно. Прегърбената стойка ги правеше по-ниски, но аз бих им дал около пет фута. Те имаха дълги ръце и огромни гръдни кошове. Много от тях носеха тояги и в далечината изглеждаха като върволица от силно космати, уродливи хора. За миг ги видях ясно. После се скриха сред храстите.
— Не, сега е още рано — каза лорд Джон, който бе вдигнал карабината си. — Най-добре е да се спотайваме, докато се откажат да ни търсят. Тогава ще видим не можем ли да се върнем до техния град и да ги ударим в сърцето. Нека да им дадем още един час — и да вървим.
Докато чакахме, отворихме една от консервените кутии и закусихме. От предната сутрин насам лорд Рокстън не бе хапнал нищо освен няколко плода и сега ядеше като умиращ от глад.
Най-сетне с издути от патрони джобове и с по една карабина във всяка ръка, ние поехме да изпълним своята освободителна мисия. Преди да напуснем малкото си скривалище сред храсталака, се постарахме да запомним точното му място и положението му по отношение на форт Челинджър, за да можем при нужда да го намерим отново. Мълчаливо се провирахме през храстите, докато стигнахме до самия ръб на скалата, близо до стария ни лагер. Там спряхме и лорд Джон ме посвети накратко в своите планове.
— Сред гъстите дървета тези свини са по-силни от нас — каза той. — Те ни виждат, а ние не ги виждаме. Но на открито нещата стоят иначе. Там ние се движим по-бързо от тях. Затова по възможност трябва да се придържаме към откритите места. По ръба на платото големите дървета са по-малко, отколкото във вътрешността. Така че това ще бъде нашият път. Върви бавно, отваряй си очите и дръж карабината готова. И помни — никога, докато имаш поне един патрон, не се оставяй да те пленят. Това е последното, което имам да ти кажа, млади приятелю.
Когато стигнахме до ръба на скалата, аз надникнах и видях нашия черен Самбо. Той седеше на камъните под нас и пушеше. Колко бих искал да го извикам и да му разкажа за нашето положение, но опасността да ни чуят беше твърде голяма. Горите, изглежда, бяха пълни с маймуночовеци — ние често чувахме странния им брътвеж. В такива минути се хвърляхме в най-близкия храсталак, спотайвахме се и чакахме да утихне шумът. Затова се движехме много бавно. Сигурно бяха минали поне два часа, когато предпазливите движения на лорд Джон ми показаха, че трябва да сме близо до целта си. Той ми направи знак да лежа неподвижно, а сам запълзя напред. След миг се върна. Лицето му трепереше от нетърпение.