— Хайде! — каза той. — Хайде бързо! Надявам се, че още не е много късно!
Изтръпнал от възбуда, пропълзях напред и като легнах до него, надникнах през храстите към поляната, която се простираше зад тях.
Това беше зрелище, което не ще забравя до смъртта си — толкова неземно, толкова невероятно, че не зная как да ви накарам да го проумеете. Не зная дали след няколко години самият аз ще повярвам, че съм го видял, ако съм жив да седна пак в едно от креслата в Клуба на диваците и да наблюдавам скучния, непредизвикващ съмнения в своята реалност кей на Темза. Навярно тогава това ще ми изглежда като кошмар, като трескаво бълнуване. И все пак ще го опиша сега, докато е още прясно в паметта ми. Поне един човек, този, който лежеше във влажната трева до мен, ще знае, че не съм излъгал.
Пред нас се откриваше широк простор — на стотици ярда се виждаха само зелени торфове и ниска папрат, която стигаше до самия край на скалата. Около поляната имаше полукръг от дървета, а сред техните клони бяха струпани една върху друга интересни колиби, построени от листа. Най-добре ще ме разберете, ако ви кажа, че те бяха наблъскани като килийки в кошер. По входовете на колибите и по клоните се тълпяха множество маймуночовеци, които, ако се съдеше по ръста им, бяха женските и младите на племето. Те образуваха фона на картината и гледаха с голям интерес сцената, която ни плени и порази.
На поляната, близо до края на скалата, се бяха скупчили стотина от тези рошави червенокоси същества, много от които бяха огромни на ръст и представляваха ужасна гледка. Всички се подчиняваха на някаква дисциплина, защото никой не се опитваше да наруши редиците, които бяха образували. Пред тях стоеше малка група индианци — дребни, неокосмени червенокожи, чиито тела блестяха като лъснат бронз под силното слънце. До индианците се виждаше един висок, тънък бял мъж, с отпусната глава и кръстосани ръце. Цялата му поза изразяваше ужас и униние. Да, това беше ъгловатата фигура на професор Съмърли.
Около тази унила група пленници имаше няколко маймуночовеци, които ги следяха зорко, така че никакво бягство не бе възможно. А встрани от всички останали, близо до ръба на скалата, стояха двама души, които бяха толкова чудновати, а при други обстоятелства биха били толкова смешни, че не можех да отделя поглед от тях. Единият беше нашият другар професор Челинджър. На раменете му още висяха остатъците от палто, но ризата му беше съвсем разкъсана и голямата брада се сливаше с черната растителност, която покриваше мощните му гърди. Той беше изгубил шапката си и косата му, която беше избуяла през нашите странствувания, хвърчеше на всички страни. Сякаш за един-единствен ден професорът се бе превърнал от най-висш продукт на съвременната цивилизация в най-отчаян южноамерикански дивак. До него стоеше господарят му, кралят на маймуно-човеците. Както бе казал лорд Джон, той беше същински двойник на нашия професор и само цветът му беше червен вместо мургав. Същата къса, широка фигура, същите тежки рамена, същите увиснали напред ръце, същата четинеста брада, сливаща се с косматата гръд. Някаква отчетлива разлика се забелязваше само над веждите, където наклоненото чело и ниският извит череп на маймуночовека рязко контрастираха с широкия лоб и великолепния краниум на европееца. Във всичко останало кралят беше смешна пародия на професора.
Всичко това, което ми отнема толкова много време при описанието, се запечата в главата ми за няколко секунди. След това трябваше да мислим за съвсем други неща, защото пред нас се развиваха драматични събития. Двама маймуночовеци бяха сграбчили едного от групата индианци и го мъкнеха към ръба на скалата. Кралят вдигна ръка и даде знак. Те хванаха човека за краката и ръцете и три пъти го залюляха с огромна сила назад-напред. После със страхотен замах запратиха нещастника над пропастта. Хвърлиха го с такава сила, че преди да започне да пада, той се изви високо във въздуха. Когато изчезна от погледа, цялото множество с изключение на стражите се втурна напред към ръба на пропастта. Настъпи продължителна тишина, последвана от див, възторжен вик. Те скачаха, махаха във въздуха дългите си космати ръце и виеха от въодушевление. След това се отдръпнаха от ръба, строиха се отново в редица и зачакаха следващата жертва.
Този път беше редът на Съмърли. Двама от пазачите му го хванаха за китките и грубо го повлякоха напред. Неговата тънка фигура и дългите му крайници се мятаха и трепкаха и той приличаше на пиле, което измъкват от курника. Челинджър се бе обърнал към краля и бясно размахваше ръце пред носа му. Той молеше, умоляваше, настояваше за живота на своя другар. Маймуночовекът грубо го отблъсна и поклати глава. Това беше последното съзнателно движение, което той можа да направи на тази земя. Карабината на лорд Джон изтрещя и косматият червенокос крал се просна на земята.