— Стреляй в най-гъстата тълпа! Стреляй, синко, стреляй! — викаше моят спътник.
И в душата на най-обикновения човек се крият неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по природа и много пъти очите ми са се навлажнявали от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожадността ме беше обхванала. Скочил на крака, изпразвах един след друг магазините, отварях и затварях затвора и в същото време виках и крещях от жестоката радост на убийството. С четирите си пушки ние двамата създадохме страшен хаос. Стражите, които държаха Съмърли, бяха повалени, а той се клатушкаше като пиян от изумление и не можеше да проумее, че е свободен. Гъстата тълпа от маймуночовеци бягаше объркано насам-натам, всички се чудеха откъде иде тази буря на смъртта и какво може да означава тя. Махаха ръце, жестикулираха, пищяха и газеха падналите. После с внезапен порив виещата тълпа се втурна да търси убежище по дърветата. Земята беше осеяна с труповете на убитите. В този момент пленниците останаха сами сред поляната.
Пъргавият ум на Челинджър бе схванал положението. Той сграбчи ръката на слисания Съмърли и се спусна към нас. Двама от стражите се затекоха след тях, но бяха повалени от два куршума на лорд Джон. Ние изскочихме от храстите, за да посрещнем приятелите си, и тикнахме по една заредена карабина в ръцете им. Но силите на Съмърли бяха на изчерпване. Той едва се клатеше. Маймуночовеците вече се съвземаха след паниката. Те прииждаха през храстите и имаше опасност да ни преградят пътя. Ние с Челинджър хванахме Съмърли за лактите и го повлякохме, а лорд Джон прикриваше отстъплението ни с непрекъсната стрелба срещу диваците, които ни се зъбеха от храсталака. Докато изминем миля или повече, бъбрещите зверове бяха все по петите ни. После започнаха да изостават, защото се убедиха в силата ни и изгубиха желание да се срещат с тази безпогрешна карабина. Когато най-сетне стигнахме до лагера, ние се озърнахме и открихме, че сме сами.
И все пак грешехме. Едва затворихме входа на оградата с трънливия храст, стиснахме си ръцете и се хвърлихме задъхани на земята до нашия извор, когато чухме отвън бързи стъпки, а след това — тих, жалостив плач. Лорд Рокстън се втурна нататък с карабина в ръка и бутна вратата. Там лежаха ничком четиримата оцелели индианци. Дребните червенокожи трепереха от страх пред нас и въпреки това ни молеха за закрила. Един от тях посочи с красноречиви жестикулации към горите наоколо и обясни, че те са пълни с опасности. После се хвърли напред в краката на лорд Джон, обви глезените му с ръце и притисна лицето си към тях.
— За бога! — извика лорд Джон, като подръпваше мустаците си, крайно объркан. — Слушайте, какво, по дяволите, да правим с тези хора? Стани, момчето ми, и махни лицето си от ботушите ми.
Съмърли седеше и тъпчеше тютюн в старата си лула.
— Трябва да ги спасяваме — каза той. — Вие измъкнахте всички ни от устата на смъртта. Честна дума! Добра работа свършихте!
— Възхитителна! — възкликна Челинджър. — Възхитителна! Не само ние като индивиди, но и цялата европейска наука ви дължи много голяма благодарност за това, което направихте. Не ще се поколебая да кажа, че ако ние с професор Съмърли бяхме изчезнали, в съвременната история на зоологията щеше да остане осезателна празнота. Нашият млад приятел и вие извършихте прекрасно дело.
Той ни озари със своята бащинска усмивка, но европейската наука би била малко учудена, ако можеше да види сега своето любимо чедо, своята голяма надежда. Обрасъл и рошав, с разголена гръд и парцаливи дрехи, той седеше, стиснал между коленете си една от месните консерви, и държеше с две ръце голям къс студено австралийско овнешко месо. Индианецът погледна към него, заскимтя и като се притисна към земята, се вкопча в краката на лорд Джон.
— Не се плаши, милото ми момче — каза лорд Джон и го потупа по главата, покрита със сплъстена коса. — Той се страхува от вида ви, Челинджър. Бога ми, аз не се учудвам. Хайде, момче, той е обикновен човек, като всички останали.
— Така ли смятате, сър! — извика професорът.
— О, да, Челинджър, вие имате късмет, че не сте съвсем обикновен. Ако не приличахте толкова на краля…