Аз вървях последен от четиримата. Не можех да не се засмея при вида на тримата ми спътници. Това ли беше блестящият лорд Джон Рокстън, който не много отдавна седеше в Олбъни сред своите персийски килими и картини, в розовото сияние на цветните светлини? А нима това беше внушителният професор, който се надуваше зад тежкото бюро в своя кабинет на Енмор парк? И най-сетне възможно ли беше това да е същата строга и стегната фигура, която се беше изправила пред събранието на Зоологическия институт? Човек едва ли би могъл да срещне по някоя пътечка на Съри трима скитници, които да изглеждат толкова отчаяни и одрипавели. Ние наистина бяхме прекарали на платото не повече от седмица, но всичките ни запасни дрехи останаха долу, в лагера, а и тази седмица беше сурово време за нас, макар че това се отнася най-малко за мене, защото не се наложи да понасям грубостта на маймуночовеците. И тримата ми приятели си бяха загубили шапките и бяха завързали главите си с носните си кърпи, дрехите им висяха на ивици по тях, а небръснатите им мръсни лица бяха неузнаваеми. Както Съмърли, така и Челинджър силно куцаха, а аз бях още толкова слаб след тазсутрешния удар, че с мъка влачех краката си. Вратът ми беше вдървен от смъртоносната хватка. Ние наистина бяхме жалка група и нашите индианци се обръщаха и ни поглеждаха с учудване и ужас.
Късно следобед стигнахме до брега на езерото. Излязохме от храстите и когато пред очите ни се появи водната шир, нашите тукашни приятели издадоха пронизителен радостен вик и започнаха живо да сочат пред себе си. Гледката наистина беше чудесна. Една голяма флотилия от канута се плъзгаше по гладката повърхност право към брега, на който стояхме. Когато ги видяхме за първи път, те бяха на няколко мили, но летяха насам с голяма бързина и скоро дойдоха толкова близо, че гребците можеха да различават лицата ни. Изведнъж от тях се откъсна гръмовит възторжен вик, те се надигнаха от седалките и размахаха лудо във въздуха веслата и копията си. После се наведоха отново над греблата и като долетяха до брега, издърпаха лодките върху пясъчния откос и се втурнаха към нас, за да се проснат пред младия вожд с високи приветствени викове. Накрая един от тях, възрастен мъж с огърлица и гривна от едри блестящи стъклени мъниста и с рамене, заметнати с петнистата кехлибарена кожа на някакво красиво животно, изтича напред и топло прегърна младежа, когото бяхме спасили. После погледна към нас и след като зададе няколко въпроса, пристъпи с голямо достойнство и прегърна всички ни поред. По негово нареждане цялото племе легна ничком пред нас в знак на почит. Аз изпитах стеснение и неудобство пред това раболепно поклонение и прочетох същото върху лицата на лорд Джон и Съмърли, но Челинджър цъфна като майска роза.
— Може да са низши типове — каза той, като гладеше брадата си и ги оглеждаше, — но държането им в присъствието на по-висши от тях е добър урок за някои от нашите най-издигнати европейци. Колко учудващо верни са инстинктите на примитивния човек!
Туземците явно бяха тръгнали на война, защото всички носеха копия (дълги бамбукови стъбла с костени върхове), лъкове и стрели, а на хълбоците им бяха окачени някакви тояги и каменни бойни секири. Те хвърляха мрачни, гневни погледи към горите, откъдето бяхме дошли ние, и често повтаряха думата „дода“. Всичко показваше, че това е спасителна команда, тръгнала да избави сина на стария вожд, какъвто се оказа младежът, или да отмъсти за него. Сега цялото племе се съвещаваше, приседнало в кръг. Ние седяхме върху един базалтов блок наблизо и наблюдавахме процедурата. Изказаха се двама-трима воини, след което нашият млад приятел произнесе въодушевена реч с толкова красноречива мимика и жестикулация, че ние я разбрахме от началото до края, сякаш знаехме езика.
— Какъв смисъл има да се връщаме — каза той. — Рано или късно това трябва да се извърши. Вашите другари бяха убити. Какво от това, че аз съм здрав и читав? Другите бяха умъртвени. За никого от нас няма сигурност! Сега сме се събрали и сме готови. — После той посочи към нас. — Тези чудновати хора са наши приятели. Те са добри воини и мразят маймуно-човеците като нас. Те командуват — тук той вдигна ръка към небесата — гръмотевицата и светкавицата. Кога ще имаме отново такъв случай? Да вървим да умрем сега или да живеем без страх в бъдеще. Ако не направим това, как ще погледнем жените си, когато се върнем?