— Плезиозавър! Сладководен плезиозавър! — извика Съмърли. — Доживях да видя такова нещо! Ние, скъпи мой Челинджър, сме по-честити от всички зоолози, откак свят светува!
Едва когато падна нощ и огньовете на нашите диви съюзници заблестяха в сенките с червена светлина, успяхме да откъснем нашите двама мъже на науката от магията на на това праисторическо езеро. Даже в тъмнината, легнали на брега, от време на време чувахме пръхтенето и гмуркането на огромните същества, които живееха в него.
В ранни зори лагерът ни беше накрак и час по-късно паметната ни експедиция започна. Често съм мечтал някога да стана военен кореспондент, но и в най-дръзките си мечти не бих могъл да си представя, че ще ми се падне да описвам такова сражение. И така, това е първият ми репортаж от бойното поле.
През нощта от пещерите пристигна подкрепление от нова група туземци, така че при потеглянето навярно сме били четиристотин-петстотин души. Напред бяха изпратени верига разузнавачи, а зад тях по дългия склон на обраслата с храсти местност се изкачваше в стегнати колони цялата армия. Когато приближихме до края на гората, индианците се пръснаха в дълга нестройна фаланга от копиеносци и стрелци. Рокстън и Съмърли заеха позиция на десния фланг, а ние с Челинджър — на левия. Войнство от каменния век — такива бяха тези, които придружавахме в битката ние, въоръжени с последната дума на оръжейното изкуство от Сейнт-Джеймз стрийт и от Странд.
Неприятелят не ни накара да го чакаме дълго. Дива пронизителна врява се надигна от края на гората и внезапно изскочи отряд маймуночовеци с тояги и камъни. Те се насочиха към центъра на индианската редица. Постъпката им беше храбра, но глупава, защото тези едри кривокраки същества се движеха бавно, докато противниците им бяха пъргави като котки. Зрелището беше ужасно. Свирепите зверове се хвърляха напред със запенени уста и горящи очи, замахваха и никога не улучваха изплъзващите се неприятели, а в тях се забиваха стрела след стрела. Едно голямо същество притича към мен, като ревеше от болка. Десетина копия стърчаха от гръдта и ребрата му. Аз го съжалих и забих един куршум в черепа му, след което то се просна сред цъфтящите алое. Но това бе единственият ми изстрел, защото атаката беше насочена в центъра на редицата, а там индианците я отблъскваха и без наша помощ. Струва ми се, че нито един от маймуночовеците, които изскочиха от гората, не можа да се върне. Но положението стана по-опасно, когато навлязохме между дърветата. В продължение на час или повече се водеше отчаяна борба, в която по едно време едва удържахме. Маймуночовеците изскачаха от храсталака, нахвърляха се с огромни тояги върху индианците и често поваляха трима-четирима от тях, преди да паднат, пронизани от копията. Страхотните им удари разбиваха всичко, върху което се стоварваха. Един от тях разтроши карабината на Съмърли, а следващият щеше да пръсне черепа му, ако пристигналият тъкмо навреме индианец не бе намушкал звера в сърцето. Други маймуночовеци ни замерваха с камъни и клони от дърветата, а сегиз-тогиз и сами скачаха върху нашите редици и се биеха яростно, докато ги повалят. Веднъж съюзниците ни се огънаха под натиска и ако не бяха заработили карабините ни, сигурно щяха да си плюят на петите. Но храбрият им стар вожд ги събра отново и те така придойдоха, че маймуночовеците на свой ред започнаха да отстъпват. Съмърли беше без оръжие, но аз изпразвах магазина си колкото може по-често, а от другия фланг се чуваше непрекъснат пукот на карабините на нашите спътници. Тогава изведнъж настъпи паниката и поражението. Големите същества се пръснаха в храсталака с писък и вой, а нашите съюзници последваха бягащите си врагове с викове на дивашки възторг. Всички вражди на безбройни поколения, цялата омраза и жестокост на тяхната бедна история, всички спомени за обиди и гонения щяха да бъдат разчистени днес. Най-сетне човекът щеше да възтържествува, а човекът-звяр щеше да бъде поставен завинаги на мястото му. Както и да препускаха бегълците, те бяха твърде бавни, за да се измъкнат от пъргавите диваци, и навред в гъстата гора се чуваха въодушевени викове, звънтяха кордите на лъковете. Маймуночовеците бяха събаряни от скривалищата си в дърветата и с глух шум падаха на земята.
Тръгнах след другите и видях лорд Джон и Съмърли, които идваха при нас.
— Край! — каза лорд Джон. — Мисля, че можем да оставим прочистването на тях. Колкото по-малко видим, толкова по-добре ще спим.