Но, ще попитате вие, защо ви са тези впечатления и защо се бавите толкова, когато ти и другарите ти би трябвало денонощно да се мъчите да откриете някакъв начин за завръщане в отвъдния свят? Ще ви отговоря — нямаше ни един от нас, който да не работи в тази насока, но трудът ни отиваше напразно. Много скоро разбрахме едно — индианците не желаеха да ни помогнат с нищо. Иначе те ни бяха приятели — човек би казал, едва ли не наши предани роби, — но щом предложехме да ни помогнат да направим дъска и да я пренесем до пропастта, за да я прехвърлим като мост над нея, или поисквахме от тях кожени ремъци или лиани, за да оплетем въжета, които можеха да ни послужат, ние се натъквахме на любезен, но неизменен отказ. Те се усмихваха, примигваха, клатеха глави и дотук свършваше всичко. Дори старият вожд ни посрещна със същия упорит отказ и само Маретас, юношата, когото бяхме спасили, ни гледаше тъжно и ни обясняваше с жестове, че му е мъчно за осуетените ни желания. След коронното им тържество над маймуночовеците те гледаха на нас като на свръхчовеци, които носят победата в тръбите на странни оръжия и вярваха, че докато сме с тях, съдбата им ще бъде добра. Предложиха ни великодушно по една дребна червенокожа жена и по една собствена пещера, ако забравим за своя народ и останем завинаги на платото. Дотук всичко беше мило, колкото и да се различаваше от желанията ни, но ние бяхме дълбоко убедени, че истинските ни планове за слизане трябва да се пазят в тайна, защото имахме основание да се боим, че накрая те можеха да се опитат да ни задържат насила.
Въпреки опасността от динозаврите (която през деня не е голяма, защото, както може би вече съм казал, те са нощни животни) през последните три седмици аз прескочих два пъти до стария ни лагер, за да видя нашия негър, който продължаваше да бди и да стои на стража под скалата. Напрягах до болка очите си с надежда да видя далече из голямата равнина помощта, за която бяхме помолили. Но обширните, осеяни с кактуси земи все още се простираха пусти и голи до далечната линия на тръстиковия храсталак.
— Те сега скоро дойдат, маса Малоун. Не мине една седмица, индианци дойдат пак и носят въже и свалят вас долу. — Такъв бе веселият вик на нашия превъзходен Самбо.
Когато се връщах след второто посещение, случи ми се нещо необичайно, поради което останах една нощ далече от другарите си. Вървях по пътя, който бях запомнил добре, и бях стигнал на около миля от блатото на птеродактилите, когато видях, че към мен се приближава нещо необикновено. Беше човек, който си беше надянал рамка от извити тръстики така, че целият бе покрит с кафез във формата на камбана. Като се приближих, учудването ми стана още по-голямо — това беше лорд Джон Рокстън. Той ме видя, измъкна се изпод чудноватия си щит и тръгна към мен, като се смееше, но все пак, както ми се стори, беше малко смутен.
— Е, млади момко — каза той, — кой би си помислил, че ще те срещна тук?
— Но какво правите, за бога? — попитах аз.
— Отивам на гости при моите приятели, птеродактилите.
— Защо?
— Интересни зверове, не си ли съгласен? Но необщителни! Имат отвратително грубо държане с непознатите, може би си спомняш. Затова измайсторих това устройство, което не им позволява да прекаляват с любезностите си.
— Но какво търсите в блатото?
Той ме изгледа продължително с изпитателен поглед и аз прочетох на лицето му колебание.
— Не мислиш ли, че може да има и други освен професорите, които искат да знаят нещо? — отвърна той най-сетне. — Изучавам красивите елени. Това ти стига.
— Простете — казах аз.
Доброто му настроение се върна и той се засмя:
— Не се обиждай, млади приятелю. Готвя се да хвана едно малко дяволско пиленце за Челинджър. Това е една от задачите ми. Не, не ми е нужна компанията ти. В този кафез аз съм в безопасност, а ти не си. Довиждане. Като се смрачи, ще се върна в лагера.