Той ме прониза с острите си стоманени очи и изръмжа:
— Хайде, хайде, не ме карайте да чакам!
— Аз наистина не съм нищо повече от един обикновен учен — подех аз с идиотска усмивка, — нищо повече, бих казал, от един сериозен изследовател. Въпреки това ми се струва, че вие сте прекалили със суровото си отношение към Вайсман. Нима натрупаните оттогава доказателства не… не укрепват неговата позиция?
— Какви доказателства? — Той говореше със застрашително спокоен тон.
— Аз, разбира се, зная, че няма такива доказателства, които биха могли да бъдат считани за явни. Имах предвид само насоката на съвременната мисъл и общото научно гледище, ако мога да се изразя така.
Професорът се приведе напред с много сериозен израз.
— Предполагам, че ви е ясно — каза той, като сгъваше един по един пръстите си, — че черепният индекс е постоянен фактор?
— Естествено — отговорих аз.
— И че телегонията е още sub judice2?
— Несъмнено.
— И че плазмата на ембриона се различава от партенигенетичното яйце?
— Та разбира се! — извиках аз, горд от собствената си дързост.
— А какво следва от това? — попита той с мек, подкупващ глас.
— Наистина, какво? — промълвих аз. — Какво следва от това?
— Да ви кажа ли? — изгука той.
— Да, моля ви.
— От това следва — изрева той с внезапен порив на ярост, — че вие сте най-мръсният мошеник в Лондон, долен, пълзящ журналист, който е толкова свързан с науката, колкото и с благоприличието!
Той скочи на крака с очи, пламнали от бесен гняв. Дори в този напрегнат момент аз успях да се учудя на откритието си, че той беше съвсем нисък — едва стигаше до рамото ми. Закърнял Херкулес, чиято огромна жизненост се е насочила изцяло в дълбочина, ширина и сила на ума.
— Глупости! — извика той, приведен напред, опрял пръсти върху масата и протегнал врат. — Това ви приказвах аз, СЪр — научни глупости! Помислихте си, че ще можете да ме надхитрите — вие, с вашето мозъче колкото орех? Вие, проклети драскачи, се смятате за всесилни, така ли е? Смятате, че похвалата ви може да възвеличи човека, а порицанието ви — да го провали. Ние всички трябва да ви се кланяме и да се мъчим да спечелим доброжелателната ви дума, нали? На един ще подадете ръка, а за друг — тояга! Пълзящи гадини, познавам ви. Много високо полетяхте. Беше време, когато мирувахте, а сега загубихте чувство за мярка. Надути газени тенекета! Аз ще ви поставя на мястото ви. Да, сър, вие не сте победили Джордж Едуард Челинджър. Все още има един човек, над когото нямате власт. Той ви предупреди да стоите настрана, но щом продължавате да идвате, бога ми, правите го на свой риск. Фант, любезни господине Малоун, искам фант! Вие играхте много опасна игра и, струва ми се, я загубихте.
— Слушайте, сър — казах аз, като отстъпих заднишком към вратата и я отворих. — Вие можете да оскърбявате, колкото искате, но всичко си има граници. Аз няма да позволя да ме нападнете с юмруци.
— Няма ли? — Той започна да се приближава бавно и заплашително, но изведнъж спря и пъхна големите си ръце в джобовете на късото си момчешко яке. — Вече съм изхвърлил оттук неколцина. Вие ще бъдете четвъртият или петият. По три лири и петнадесет шилинга за всеки — средно по толкова ми струваше. Скъпичко, но се налага. А сега, сър, защо да не последвате своите събратя? Дори мисля, че трябва да го направите. — Той продължи неприятното си и безшумно настъпление, като стъпваше с изпънати пръсти, подобно на балетмайстор.
Можех да хукна към хола, но би било много позорно. Освен това в мене се разгаряше справедлив гняв. Досега моето поведение беше крайно осъдително, но заплахите на този човек ми върнаха чувството за собствената ми правота.
— Долу ръцете, сър! Аз няма да търпя това.
— Боже мой! — Черните му мустаци се повдигнаха и един бял кучешки зъб проблесна подигравателно. — Няма да търпите, а?
— Не бъдете такъв глупак, професоре! — извиках аз. — На какво можете да разчитате вие? Аз тежа 95 килограма, здрав съм като желязо и всяка събота играя ръгби в сборния ирландски отбор. Аз не съм човекът…
В този миг той връхлетя върху мен. За щастие бях отворил вратата, иначе щяхме да я отнесем. Направихме по коридора циганско колело. Някъде по пътя завлякохме един стол и продължихме да се търкаляме. Брадата му се беше натъпкала в устата ми, ръцете ни бяха сключени, телата ни — сплетени и този проклет стол ни обграждаше с краката си от всички страни. Бдителният Остин беше разтворил широко вратата на хола. Ние минахме със задно салто надолу по парадното стълбище. Бях виждал как братя Мак се опитват да правят нещо подобно в Мюзик хол, но, изглежда, за да го направиш, без да се удариш, е нужна известна подготовка. На последното стъпало столът се разлетя на трески и ние разделени се търкулнахме във водосточната канавка. Той скочи на крака, махаше юмруци и хъркаше като астматик.