Выбрать главу

Всички вярваха, че с това заседанието ще свърши и че благодарствено-поздравителната резолюция, предложена от професор Сергиус от университета в Упсала, ще бъде, както се полага, подкрепена и приета, но скоро стана ясно, че не е било съдено събитията да протекат така гладко. През цялата вечер от време на време се забелязваха признаци на опозиция, а сега в средата на залата се изправи доктор Джеймз Илингуърт от Единбург, който попита дали не би трябвало, преди да се приеме резолюцията, да се направи една поправка.

Председателят. Да, сър, ако поправката е необходима.

Доктор Илингуърт. Ваша светлост, поправката е наистина необходима.

Председателят. Тогава да я изслушаме веднага.

Професор Съмърли (скачайки на крака). Мога ли да поясня, ваша светлост, че след нашия спор в «Тримесечен научен журнал» относно действителното естество на Bathybius този човек е мой личен враг?

Председателят. Боя се, че не мога да се впущам в лични въпроси. Продължавайте, доктор Илингуърт.

Част от бележките на доктор Илингуърт не се чуваха достатъчно добре поради усърдната опозиция на приятелите на изследователите. Няколко пъти дори се опитаха да го смъкнат долу, но тъй като бе огромен мъж и притежаваше много мощен глас, той заглуши врявата и успя да завърши речта си. Още когато се изправи, стана ясно, че в залата има голям брой негови приятели и симпатизанти, въпреки че те бяха малцинство в аудиторията. Позицията на по-голямата част от публиката би могла да се нарече внимателен неутралитет.

Доктор Илингуърт започна изказването си с висока оценка на научната работа на професор Челинджър и професор Съмърли. Той съжалявал много, че в неговите бележки, които били изцяло продиктувани от стремежа му към научната истина, се търси някакво лично предубеждение. Всъщност в основата си неговата позиция била същата като тази, която заел професор Съмърли на предишната среща. На тази предишна среща професор Челинджър изказал някои твърдения, които били подложени на съмнение от неговия колега. Сега този колега сам излизал със същите твърдения и очаквал, че те няма да бъдат оспорени. Основателно ли било това? (Викове: «Да!», «Не!» и продължителна врява, през която в журналистическата ложа се чуваше как професор Челинджър иска позволение от председателя да изхвърли доктор Илингуърт на улицата.) Преди година един човек казал някой неща. Сега четирима казвали други, по-поразителни. Трябвало ли това да реши един въпрос от такова революционно и невероятно естество? Имало пресни примери за пътешественици, които след завръщането си от неизвестни страни разказвали небивалици, приемани с прекалено голяма готовност. Трябвало ли Лондонският зоологически институт да се постави в подобно положение? Той бил съгласен, че членовете на комитета са хора с характер. Но човешката природа била много сложна. Дори професорите можели да бъдат подведени от жаждата за слава. Ние всички приличаме на нощните пеперуди — най-много ни се иска да летим в светлината. Ловците на едър дивеч обичали да бъдат в такова положение, че с приказките си да могат да сложат своите съперници в джоба си, а журналистите не се отвръщали от сензациите дори когато се налагало въображението да прибави някой и друг факт. Всеки член на комитета имал собствена подбуда да раздуе резултатите колкото може. («Позор! Засрамете се!») Той нямал желание да обижда никого («Но обиждате!», шум в залата). Начинът, по който се потвърждават тези чудновати приказки, наистина не търпял критика. Какво представлявало това потвърждение? Няколко фотографии. Било ли възможно в този век на техниката фотографии да бъдат приемани като доказателства? Освен това разказват ни истории за бягство и спускане с въжета, при което се пренасяли големи образци. Остроумно наистина, но не и убедително. Според някои слухове лорд Джон Рокстън заявявал, че притежава череп на фороракос. Той би желал да види този череп.

Лорд Джон Рокстън. Лъжец ли ме нарича този човек? (Шум.)

Председателят. Тихо! Тихо! Доктор Илингуърт, трябва да ви помоля да привършите своите бележки и да предложите поправката си.

Доктор Илингуърт. Ваша светлост, имах да добавя още нещо, но се подчинявам на вашето ръководство. Предлагам да се благодари на професор Съмърли за неговото интересно слово, но въпросът да се счита за «недоказан» и да се отнесе до по-широк и по възможност по-компетентен комитет за проучване.

Трудно е да се опише объркването, което предизвика тази поправка. Голяма част от аудиторията се обяви възмутено срещу хвърлянето на такова петно върху пътешествениците. Чуха се гръмки викове на несъгласие и възгласи; «Не я приемайте!», «Оттеглете я!», «Изхвърлете го вън!» От друга страна, недоволните — не може да се отрече, че те бяха многобройни — приветствуваха поправката с викове: «Тишина!», «Председателю, това не е честно!». На последните скамейки се завърза бой и студентите по медицина, които се бяха струпали в тази част на залата, щедро си разменяха удари. Пълният хаос бе предотвратен само от присъствието на голям брой дами. Но внезапно настъпи пауза, затишие, а след това — пълна тишина. Професор Челинджър беше на крака. Видът и държането му са особено внушителни и когато той вдигна ръка, цялата аудитория притихна в очакване.