— Не, не, никак. Смятам да си вървя.
— Пийнете нещо разхладително — предложи малкият човек и добави с поверителен тон: — Винаги става така, а? И така трябва да бъде, освен ако имаше многоженство, само че наопаки, нали разбирате?
Той се разсмя като идиот, а аз тръгнах към вратата.
Вече бях почти излязъл, когато, обзет от внезапен див порив, се върнах при щастливия си съперник, който погледна неспокойно към електрическия бутон.
— Ще ми отговорите ли на един въпрос? — попитах аз.
— Хм, ако е разумен — каза той.
— Какво направихте вие? Заровено съкровище ли намерихте, или открихте полюс, или бяхте корсар, или прелетяхте през Ламанш, или какво? Къде е вашият романтичен чар?
Как го постигнахте?
Той ме гледаше с безпомощен израз на глупавото си, добродушно, изпосталяло личице.
— Не смятате ли, че всичко това е твърде интимно? — продума той.
— Добре, само един въпрос! — извиках аз. — Какъв сте вие? Каква е професията ви?
— Аз съм книговодител в нотариалната кантора на Джонсън и Меривейл на Чансъри лейн 41.
— Лека нощ! — извиках аз и изчезнах в мрака като всички нещастни герои с разбити сърца, а вътре в мен като във врящо гърне бушуваха и мъка, и гняв, и смях.
Още една малка сцена — и свършвам. Снощи всички ние вечеряхме в квартирата на лорд Джон Рокстън, а след това, седнали заедно в приятелско разположение, пушехме и си припомняхме приключенията. Странно беше да видиш в тази променена обстановка старите, добре познати лица и фигури. Тук беше Челинджър с неговата снизходителна усмивка, отпуснати клепачи, дързък поглед, войнствена брада и огромна гръд, която надуваше и пъчеше, когато искаше да наложи мнението си на Съмърли. А самият Съмърли, и той беше тук. Между редките мустаци и сивата козя брадичка стърчеше късата му лула, а измореното му лице, напрегнато от спора, се издаваше напред, за да подложи на съмнение всяко твърдение на Челинджър. Най-сетне тук беше и нашият домакин, с набръчканото си орлово лице и с вечното пламъче на дяволитост и шеговитост дълбоко на дъното на студените му сини, ледникови очи. Такъв е последният спомен за тях, който отнесох със себе си. След вечерята лорд Джон Рокстън имаше да ни каже нещо в своя кабинет — стаята с розовото сияние и безбройните трофеи. От един шкаф той извади стара кутия за пури и я постави на масата пред себе си.
— Може би трябваше да ви кажа за това преди — започна той, — но първо исках да си изясня работата. Безполезно е да се дават надежди, за да се отнемат отново. Но сега ние разполагаме не с надежди, а с факти. Може би си спомняте деня, в който намерихме гъмжилото на птеродактилите в блатото? В релефа на това място имаше нещо, което привлече вниманието ми. Може би е избягнало от вашето, затова ще ви разкажа. Това беше вулканично гърло, пълно със синя глина.
Професорите кимнаха.
— Досега в целия свят познавах само едно вулканично гърло със синя глина. Това беше голямата Кимбърлийска диамантена мина „Де Беерс“. И така, видите ли, диамантите влязоха в главата ми. Скалъпих съоръжение, което да ме предпазва от онези вонещи гадове, и прекарах там един щастлив ден с лопатка в ръка. Ето какво намерих.
Той отвори кутията за пури и като я обърна, изсипа върху масата около двадесет-тридесет необработени камъка с различна големина — от бобено зърно до орех.
— Може би смятате, че е трябвало да ви кажа още тогава. Така щях и да направя, но зная, че за невнимателния има много капани и че камъните независимо от размера си могат да имат ниска цена, ако не притежават нужния цвят и плътност. Затова ги донесох тук и още първия ден след пристигането си отидох с един от тях в магазина на Спинк и го помолих да го обработи грубо и да го оцени.
Лорд Джон извади от джоба си кутийка за лекарства и изтърси от нея красив, блестящ диамант, един от най-прекрасните камъни, които съм виждал.
— Ето резултата — каза той. — Спинк оценява всичко на минимум двеста хиляди фунта. Разбира се, ще ги делим по равно. Не се опитвайте да ме разубеждавате. Е, Челинджър, какво ще правите с вашите петдесет хиляди?
— Ако наистина поддържате великодушното си намерение — каза професорът, — аз бих създал частен музей. Отдавна мечтая за това.
— А вие, Съмърли?
— Аз бих напуснал преподавателската работа. Така ще имам достатъчно време за окончателното класифициране на кредните вкаменелости.
— А пък аз ще използувам частта си — каза лорд Джон Рокстън — за екипирането на добре подготвена експедиция, за да видя още веднъж милото старо плато. Колкото до теб, млади приятелю, ти, разбира се, ще изхарчиш своите за сватбата си…