— Стига ли ти толкова? — задъха се той.
— Проклет побойник! — извиках аз, като се съвзех. Едва не се счепкахме отново, защото в него пламтеше желанието за бой, но за щастие бях избавен от тази неприятна история. До нас се появи полицай с бележник в ръка.
— Какво значи всичко това? Не ви ли е срам — каза полицаят. Това беше най-разумната забележка, която съм чувал на Енмор парк. — Е? — настояваше той, обръщайки се към мен. — Какво значи това?
— Този човек ме нападна — казах аз.
— Вярно ли е, че сте го нападнали? — попита полицаят. Професорът дишаше тежко и не отвърна нищо.
— И това не ви е за пръв път — заяви сурово полицаят, като клатеше глава. — И миналия месец имахте неприятности по същия повод. Вие сте посинили окото на този младеж. Ще го подведете ли под отговорност, сър?
Аз се смилих.
— Не, няма.
— Как така? — учуди се полицаят.
— Вината бе моя. Аз му се натрапих. Той ме предупреди честно.
Полицаят затвори бележника си.
— Да не се повтарят тези безобразия — каза той. — Хайде, хей! Движете се там, движете се! — Това се отнасяше за едно момче от месарницата, една слугиня и двама-трима зяпачи, които се бяха събрали. Той закрачи тежко надолу по улицата, като подкара пред себе си това малко стадо. Професорът ме погледна и в очите му блесна искра смях.
— Влезте — каза той. — Още не съм свършил с вас.
Думите му звучаха зловещо, но аз все пак го последвах в къщата. Лакеят Остин, подобен на дървена статуя, затвори вратата зад нас.
IV. Това е най-великото откритие на света
Вратата още не беше се затръшнала, когато госпожа Челинджър изскочи от трапезарията. Дребната женица беше извън себе си от гняв. Тя прегради пътя на съпруга си и застана пред него като разярена ярка пред булдог. Очевидно бе видяла излизането ми, но не бе забелязала, че се върнах.
— Ти си звяр, Джордж! — изпищя тя. — Осакати този симпатичен младеж.
Той посочи с палец зад гърба си.
— Ето го зад мен, жив и здрав.
Тя се смути, но бързо се овладя.
— Простете, че не ви видях.
— Моля, госпожо, няма защо.
— Бедният! Той ви е посинил лицето. О, Джордж, какъв звяр си ти! Само скандали от началото до края на седмицата. Всички те мразят и ти се надсмиват. Търпението ми се изчерпа. Това препълни чашата!
— Не вади кирливите ни ризи пред хората — изръмжа той.
— Това не е тайна! — извика тя. — Мислиш ли, че цялата улица, Цял Лондон, ако щеш … Излез, Остин. Не си ни нужен тук. Мислиш ли, че те всички не говорят за теб? Къде е достойнството ти? Ти, който би трябвало да бъдеш уважаван професор в голям университет с хиляди студенти, които да благоговеят пред теб! Къде е достойнството ти, Джордж?
— А твоето, мила моя?
— Ти ме измъчи докрай. Хулиган! Обикновен свадлив хулиган — ето на какво си се превърнал.
— Мирувай, Джеси!
— Див, бесен побойник!
— Това е вече много. На позорния стълб! — каза професорът.
И за мое учудване той се наведе, вдигна я и я постави върху висок постамент от черен мрамор в ъгъла на хола. Постаментът беше висок най-малко седем фута и беше толкова тесен, че тя с мъка се държеше върху него. Не бих могъл да си представя по-нелепа картина от тази, която представляваше тя, покачена там, с лице, изкривено от гняв, с люлеещи се крака, вцепенена от страх да не падне.
— Снеми ме! — проплака госпожа Челинджър.
— Кажи „моля ти се“.
— Ти си звяр, Джордж. Снеми ме веднага!
— Елате в кабинета, господин Малоун.
— Но, сър!… — казах аз, гледайки към дамата.
— Ето, господин Малоун се застъпи за теб, Джеси. Кажи „моля ти се“ и ще те смъкна.
— О, звяр такъв! Моля ти се! Моля ти се!
Той я свали долу, сякаш беше канарче.
— Дръж се прилично, мила. Господин Малоун е журналист. Утре той ще изнесе всичко това в своя парцал и ще продаде десет броя повече на съседите ни. „Чудновата история във висшето общество“. Пиедесталът ти се видя доста висок, нали? След това ще сложи подзаглавие: „Из живота на едно странно семейство“. Той се храни с мърша. Господин Малоун е лешояд, като всички други от неговия бранш — porcus ex grege diaboli — свиня от стадото на дявола. Така ли е, Малоун?
— Вие сте наистина непоносим — казах аз разгорещено. Професорът се разсмя гръмко.
— Скоро ще имаме коалиция — избумтя той, като поглеждаше ту жена си, ту мен и пъчеше грамадната си гръд. После изведнъж измени тона си: — Извинявайте за тази невинна семейна шега, господин Малоун. Аз ви повиках да се върнете не за да ви замесвам в нашите дребни домашни развлечения. Бягай оттук, женичке, и не се ядосвай — Той сложи огромните си ръце върху рамената й. — Всичко, което казваш, е съвършено вярно. Аз бих бил по-добър, ако правех това, което ти ме съветваш, но нямаше да бъда докрай Джордж Едуард Челинджър. Добри хора, колкото щеш, мила моя, но Джордж Едуард Челинджър е един. Така че постарай се да свикнеш с мен такъв, какъвто съм. — Внезапно той я целуна звънко и това ме смути повече дори от буйствуването му. — И тъй, господин Малоун — продължи той с голямо достойнство, — насам, ако обичате.