Торн се отдръпна и застана до Левин, който продължаваше да гледа обезумял от ужас и да трепери. Пътуването с джипа сякаш бе изчерпало всичките му сили.
— Какво говори тя? Тук сме в капан! В капан! — В гласа му се прокрадва истерия. — Не можем да отидем никъде. Не можем да направим нищо. Казвам ви, всички ние ще у…
— Млъкни — прекъсна го Торн, улови го за ръката и се наведе към него. — Не плаши децата!
— Има ли някакво значение? — продължаваше Левин. — Рано или късно ще разберат, че… Ох, по-внимателно!
Торн стисна ръката му силно. Приближи се до него и прошепна:
— Твърде дърт си, за да се държиш като задник. А сега се съвземи. Чуваш ли ме?
Левин кимна.
— Добре. Ще изляза навън, за да видя дали в бензиностанцията е останал някакъв бензин.
— Не е възможно помпите да работят — каза Левин. — Не и след пет години. Казвам ти, губиш си…
— Ричард — прекъсна го Торн отново, — трябва да проверим.
Левин замълча. Двамата се погледнаха в очите.
— Искаш да кажеш, че ще излезеш вън? — попита Левин.
— Да.
Левин се намръщи и пак замълча.
Сара, наведена над Арби, попита:
— Намерихте ли осветление?
— Момент — каза Торн и пак се приближи до Левин. — Е?
— Добре — кимна Левин и въздъхна.
Торн отвори вратата и излезе навън в тъмнината. Левин затвори зад гърба му. Торн чу щракването на бравата. Обърна се веднага и почука тихо. Левин отвори няколко сантиметра и надникна.
— За Бога! — изсумтя Торн. — Не заключвай!
— Помислих си, че…
— Не заключвай проклетата врата!
— Добре, добре, извинявай.
— По дяволите! — изруга Торн, затвори вратата и тръгна.
Селището беше притихнало. Чуваха се само щурците. Струваше му се прекалено спокойно. Може би усещането се дължеше на контраста с ръмженето и съскането на рапторите? Остана дълго време с гръб към вратата, вторачен към поляната. Не видя нищо. Най-накрая отиде до джипа и потърси радиостанцията. Едва успя да я напипа — беше паднала под седалката. Взе я. Върна се до магазина и почука. Отвори Левин.
— Не беше зак…
— Вземи — каза Торн и пак затвори вратата.
Изчака. Ослушвайки се, огледа околността. Всичко бе потънало в тишина. Луната светеше ярко. Въздухът бе неподвижен.
Приближи се до бензиновите колонки и се вгледа в тях. Ръчката на по-близката беше потънала в ръжда и оплетена с паяжини. Дръпна маркуча, тръсна го, стисна ръкохватката. Не потече нищо. Чукна стъклото пред броячите и то падна в ръката му. Паяците вътре хукнаха уплашено по металните цифри.
Нямаше бензин.
Трябваше да намерят бензин или нямаше да се доберат до хеликоптера.
Намръщи се и се замисли. Бяха стар модел и много надеждни — като тези, които се монтират временно по големите строежи. Това беше разумно решение, защото, в края на краищата, това беше остров.
Спря.
Това беше остров. Следователно всичко е пристигало по въздуха или по вода. По-често по вода, вероятно с лодки. Малки лодки, които са се разтоварвали на ръка. Това означаваше, че…
Наведе се и разгледа основата на помпите. Както очакваше, отдолу нямаше заровен резервоар за горивото. Видя дебела пластмасова тръба, която влизаше в земята под наклон. Водеше някъде встрани от магазина.
Торн тръгна предпазливо нататък. От време на време спираше и се ослушваше, после пак тръгваше.
Сви зад ъгъла на магазина и видя това, което очакваше — двесталитрови варели, подредени край едната стена. Бяха три, свързани с черни маркучи. Разумно решение. Бензинът на острова трябва да е пристигал във варели.
Почука по тях с пръст. Бяха празни. Вдигна ги един по един и го разклати, с надеждата на дъното да е останало малко от ценната течност — трябваха им само литър-два, — ала…
Нищо.
Варелите бяха празни.
Но би трябвало някъде да има и други. Направи бърза преценка — такава голяма лаборатория би имала нужда поне от пет-шест спомагателни превозни средства, а може би и повече. Дори и да са били икономични, биха изгаряли поне по петдесет литра на седмица. За да няма засечки, компанията би складирала запаси най-малко за два месеца, а може би и за шест.
Това означаваше между десет и трийсет варела. Тези варели бяха тежки, така че би трябвало складът да е някъде наблизо, може би на няколко десетки метра…
Обърна се и се огледа. Лунната светлина бе силна, така че се виждаше добре.
От другата страна на магазина имаше открито пространство, обрасло с рододендрони, които скриваха пътеката към тенискортовете. Над тях се виждаше телена мрежа, обвита с пълзящи растения. Вляво беше първата къща на селището. Подаваше се само тъмният ѝ покрив. Вдясно от корта, по-близо до магазина, видя гъсталак, макар че сякаш имаше пролука…