В края на краищата се отказа.
След известно време радиостанцията запращя.
— … проклети неща… никога не работят както трябва… по дяволите. — Пъшкане. — Не мога да разбера, какво…
Левин се надигна в другия край на помещението.
Торн грабна апарата.
— Сара? Сара?
— Най-накрая — въздъхна тя. — Къде се губиш, Джак?
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре.
— Нещо става с радиостанцията ти. Прекъсва.
— Така ли? Какво да направя?
— Опитай да затегнеш винтчето на капака за батериите. Вероятно се е разхлабило.
— Не… имах предвид какво да правя с колата.
— Какво? — попита Торн.
— Стигнах до джипа, Джак. Какво да правя сега?
Левин погледна часовника си.
— До идването на хеликоптера остават двайсет минути — отбеляза той. — Може би ще успее.
Доджсън
Доджсън се събуди, скован от болка, на бетонния под на бараката. Изправи се на крака и надникна през прозореца. На светлосиньото небе видя червени ивици. Отвори вратата и излезе.
Беше много жаден, тялото му бе изтръпнало. Тръгна под дърветата. В ранната сутрин джунглата около него беше тиха. Имаше нужда от вода. Повече от всичко друго. Някъде вляво чу бълбукане на поток и се запъти натам. Забърза.
През клоните на дърветата се виждаше как небето изсветлява все повече и повече. Знаеше, че Малкълм и хората му все още са тук и че са предвидили начин да напуснат острова. Ако те можеха да заминат, щеше да може и той.
Преодоля малко възвишение и в подножието му от другата страна видя плитък овраг, в който течеше поток. Забърза нататък. Зачуди се дали водата става за пиене. Реши, че му е все едно. Малко преди да стигне до водата, се препъна в някакво растение и падна. Изруга, изправи се и се обърна. Не беше растение.
Беше ремък на раница. Зелен.
Дръпна го и я извади изпод листата. Беше разпрана и изпоцапана със засъхнала кръв. Вдигна я и съдържанието ѝ изпада в краката му. Видя фотоапарат, метална кутия за храна и пластмасова бутилка за вода. Претърси бързо околните храсталаци, но не откри нищо повече освен няколко подгизнали шоколадови вафли.
Доджсън изпи водата от пластмасовата бутилка и разбра, че умира от глад. Отвори металната кутия с надеждата вътре да намери нещо годно за ядене, но там нямаше храна. Видя порести уплътнения. В средата бе сложена портативна радиостанция.
Включи я. Индикаторът за батериите светеше силно. Запревключва каналите, докато най-накрая чу мъжки глас:
— Сара? Говори Торн. Сара?
Отговори женски глас:
— Джак, чуваш ли ме? Казах, че съм в колата.
Доджсън се усмихна.
Значи все пак на острова имаше кола.
Торн приближи радиостанцията до устата си още повече.
— Сара? Слушай ме внимателно. Качи се в джипа и прави точно каквото ти кажа.
— Добре, слушам те — отговори тя. — Кажи ми обаче, там ли е Левин?
— Тук е.
Чу се пращене, после отново гласът ѝ:
— Попитай го дали е опасен зелен динозавър, висок около четири метра и с куполоподобна глава.
Левин кимна.
— Кажи ѝ, че е опасен. Наричат се пахицефалозаври.
— Каза, че е опасен. Казвал се пахицефало-не-знам-какво-си и трябва да внимаваш.
— Защото около джипа има поне петдесет такива.
Фордът
Джипът беше оставен на засенчен от дърветата участък от пътя, малко след вдлъбнатина, в която несъмнено предишната нощ бе имало вода. Сега се бе превърнала в кална дупка, благодарение на десетината животни, които се плискаха в нея, пиеха и се търкаляха наоколо. Тъкмо тях наблюдаваше през последните няколко минути Сара и се опитваше да реши какво да прави. Животните се въргаляха не само около локвата, но и от двете страни на джипа.
Пахицефалозаврите изпълваха Сара с безпокойство. Бе прекарала много време сред дивите животни в природата, но онова бяха твари, които тя познаваше добре. От дългия си опит знаеше при какви обстоятелства и доколко може да се доближи до тях. Ако бяха хищници, би ги доближила, без колебание. Ако бяха американски бизони, би била предпазлива, но пак би се приближила. За нищо на света обаче не би пристъпила към стадо африкански биволи…
Дръпна микрофона към устните си и попита:
— Колко време ни остава?
— Двайсет минути.
— Значи трябва да ида на всяка цена. Някакви предложения?
Последва пауза.
— Левин твърди, че никой не знае нищо за тези животни, Сара.