— Опитвам се — отговори тя.
Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.
Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.
Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера ѝ предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не ѝ приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.
Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.
— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.
Левин се приближи.
— Нещо нередно ли има?
— Не, всичко е както трябва.
Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.
Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.
— Какво търсите? — попита.
— Джипа — отговори Торн.
Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.
— Ето го.
— Наистина ли? — изненада се Левин.
Кели го погледна и каза:
— Да, наистина.
Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете ѝ. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.
Сара не се виждаше никъде.
— Къде е? — попита Торн.
Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.
— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.
След това си спомни, че Торн ѝ бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.
Слушалките в ушите ѝ зашумяха веднага.
— Джак — извика тя.
— Къде си? — попита Торн.
— Под колата.
— Какво? Да не би вече да си опитала?
— Какво да съм опитала?
— Да я поправиш.
— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.
— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.
— Тук, отдолу ли са?
— Някои. Иди до предните гуми.
Сара се обърна и пропълзя напред.
— Да, до предните гуми съм.
— Вляво, отпред, точно зад бронята, трябва да има една кутия. Вляво.
— Виждам я.
— Опитай да я отвориш.
— Мисля, че ще успея.
Припълзя още малко напред и освободи ключалката. Капачето падна. Под него имаше три черни прекъсвача.
— Виждам три копчета — каза тя. — Сочат нагоре.
— Нагоре?
— Да. Към предницата на джипа.
— М-м-м. Не може да бъде. Можеш ли да прочетеш какво пише?
— Да. Пише „15 VV“ и „02 R“.
— Аха, това обяснява всичко.
— Какво?
— Кутията е наопаки. Щракни копчетата на обратната страна. Сухи ли са ти ръцете?
— Не. Подгизнала съм. Лежа в гадна кал.
— Тогава го направи с ръкава на ризата си или нещо друго.
Сара се придърпа още малко напред. Най-близкото животно изпръхтя и блъсна бронята. Няколко глави се наведоха надолу и започнаха да я разглеждат.
— Имат лош дъх — каза Сара.
— Повтори! Не чух.
— Няма значение. — Щракна прекъсвачите един след друг. Някъде над главата ѝ се разнесе жужене. — Направих го. — Колата забръмча.
— Това е добре — отбеляза Торн.
— Какво да правя сега?
— Нищо. По-добре чакай.
Сара се отпусна в калта и се загледа в краката на животните. Продължаваха да се разхождат наоколо.
— Колко време имаме? — попита тя.
— Около десет минути.
— Джак, не мога да мръдна оттук.
— Знам — отговори той.
Сара погледна към животните. Бяха от всички страни на колата. Струваше ѝ се, че стават още по-неспокойни и активни. Душеха нетърпеливо и тропаха с крака. Защо са толкова нервни, зачуди се тя. Тогава съвсем неочаквано всички се разбягаха. Тичаха към колата и нататък, по пътя. Обърна глава, за да ги проследи с поглед.
Тишина.
— Джак?
— Да.
— Защо се разбягаха?
— Стой под колата — каза Торн.