Двамата тръгнаха надолу по склона на хълма, към вътрешността на острова. Дрехите им се намокриха почти веднага от листата. Нямаха никаква видимост — от всички страни ги заобикаляше гъста джунгла. Листата на папратите бяха огромни, с размерите на човешко тяло. Растенията бяха високи по четири-пет метра и имаха груби, бодливи стъбла. Високо над папратите се ширеха короните на дърветата, които закриваха слънчевата светлина почти изцяло. Мъжете се движеха в полумрака мълчаливо, усещаха меката, влажна земя.
Левин спираше често, за да погледне ръчния си компас. Вървяха на запад, надолу по стръмен склон, към вътрешността на острова. Знаеше, че е остатък от много стар вулканичен кратер, ерозирал и обезформен от вековете. Теренът във вътрешността се състоеше от поредица хребети, които водеха надолу към центъра му. Там, където се намираха обаче, в източния край, теренът беше стръмен, неравен и коварен.
Усещането за изолираност, за това, че са попаднали в някакъв първичен свят, беше съвсем осезателно. Продължиха надолу по склона и сърцето на Левин се разтуптя лудо. Пресякоха малък поток и се заизкачваха по следващия хребет. На върха му листата се разредиха и ги облъхна приятен ветрец. От това място изпъкваше далечният край на острова, зъбер от твърда черна скала, на мили разстояние. Между тях и там не се виждаше нищо освен меко нагъната джунгла.
Диего застана до него и отрони:
— Fantastico!
Левин веднага му направи знак да мълчи.
— Но, сеньор — възрази младежът, — тук сме съвсем сами.
Левин поклати глава с раздразнение. Докато бяха на лодката, му беше обяснил всичко. Никакви приказки, когато стигнат на острова. Никаква помада за коса, никакъв одеколон, никакви цигари. Храната беше солидно запечатана в найлонови пликове, всичко беше опаковано много внимателно. Никакви миризми, никакви звуци. Беше предупредил Диего няколко пъти колко важно е всичко това.
Сега ставаше ясно, че младежът не му е обърнал внимание. Не разбираше. Левин го бутна с пръст ядосано и пак поклати глава.
Диего се усмихна.
— Сеньор, моля ви. Тук има само птици.
В този момент чуха дълбок, боботещ звук, неземен крясък, който долетя някъде от гората под тях. След миг долетя отговор от друга част на гората.
Очите на Диего се разшириха.
— Птици? — прошепна Левин.
Диего замълча. Прехапа устна и се втренчи в джунглата.
Видяха как южно от тях върховете на дърветата се раздвижиха и сякаш част от гората оживя, като че ли разлюляна от вятъра.
Диего бързо се прекръсти.
Чуха още крясъци, които продължиха близо минута, после пак се възцари тишината.
Левин слезе от хребета и продължи надолу по склона, все надълбоко във вътрешността на острова.
Крачеше бързо, вперил поглед в земята, за да се предпази от змии, когато зад себе си чу ниско подсвирване. Обърна се и видя, че Диего сочи вляво.
Левин се върна, мушна се между листата и последва младежа, който бе поел на юг. След малко стигнаха до два успоредни коловоза, отдавна обрасли с трева и папрати, но все пак си личеше, че някога на това място е имало път. Естествено щяха да тръгнат по него. Така щяха да се движат много по-бързо.
Левин направи жест и Диего свали раницата. Беше време да се разменят. Опита тежестта ѝ, намести ремъците.
Продължиха нататък мълчаливо.
На места пътят бе така обрасъл, че не личеше — джунглата си възвръщаше терена. Беше ясно, че никой не е минавал по него от години.
Диего изръмжа и изруга тихо. Левин се обърна и го видя да вдига крака си с погнуса. Беше затънал до глезена в купчина зеленикави животински изпражнения. Левин се върна.
Диего изчисти обувката си в стъблото на една папрат. В изпражненията се виждаха сламки, примесени в зелената маса. Бяха леки и ронливи — изсъхнали, стари. Нямаха миризма.
Левин внимателно огледа земята наоколо и откри остатък от следа. Купчинката беше добре оформена, дванайсет сантиметра в диаметър. Определено бе оставена от някакво голямо тревопасно.
Диего гледаше мълчаливо, с разширени очи.
Левин поклати глава и продължи. Нямаше причина да се безпокои, докато попадаха само на следи от тревопасни. Поне не прекалено. Въпреки всичко пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, сякаш за успокоение.
Стигнаха до някакъв поток с кални брегове и от двете страни. Левин спря. В калта видя ясни отпечатъци от трипръсти лапи, някои от които бяха съвсем големи — разперената му длан влезе в един от тях и дори остана свободно място.