Кели Къртис се прозина в полумрака на класната стая на седми клас. Беше подпряла брадичката си на лакти и полагаше усилия да не заспи. Вече знаеше за тези неща. На телевизионния екран пред учениците се виждаше голяма царевична нива, снимана от височина. Извитите ѝ очертания едва личаха. Позна го — беше кратерът в Мансън. В тъмнината се разнесе записаният глас на доктор Левин:
— Това е кратерът в Мансън, Айова, образувал се преди шейсет и пет милиона години, точно по времето, когато динозаврите са изчезнали. Но дали този метеор ги е убил?
Не, помисли си Кели и отново изпусна една прозявка. Вероятно онзи на полуостров Юкатан. Този в Мансън беше твърде малък.
— Сега смятаме, че този кратер е твърде малък — продължаваше гласът на доктор Левин. — Той не би могъл да предизвика подобно сътресение и в момента нашият кандидат е кратерът край Мерида, на полуостров Юкатан. Трудно е да си го представим, но сблъсъкът изпразнил целия Мексикански залив и предизвикал приливни вълни с височина близо седемдесет метра, които залели сушата. Било е невероятно. Все пак и около този кратер има спорове, особено по отношение на пръстеновидната му структура и смъртността на фитопланктона в океанските депозити. Може да ви звучи сложно, но засега не мислете за това. Ще се спрем на този проблем по-подробно след време. Е, стига за днес.
Запалиха осветлението. Учителката, госпожа Мензес, излезе пред класа и изключи компютъра, който управляваше телевизионната лекция.
— Е — каза тя, — радвам се, че доктор Левин ни предостави този запис. Предупреди ме, че може да не успее да дойде навреме за днешния час, но той със сигурност ще е с нас отново, когато се върнете от пролетната ваканция следващата седмица. Кели и Арби, вие помагате на доктор Левин… това ли каза и на вас?
Кели хвърли поглед към Арби, който се бе свил на чина си и се цупеше.
— Да, госпожо Мензес — отговори Кели.
— Добре. Е, слушайте всички. Домашното за след ваканцията е от седма глава… — разнесоха се стенания и пъшкане. — Както и всички упражнения в края на първа и втора част. Когато дойдете, искам всички да сте с домашно. Приятна пролетна ваканция. Ще се видим след седмица.
Чу се звънец. Децата наскачаха от местата си, столовете застъргаха по пода, класната стая изведнъж се изпълни с шум.
Арби се приближи до Кели и я изгледа тъжно. Беше цяла глава по-нисък от нея — най-ниският в класа. И най-малкият. Кели беше на тринайсет, като останалите седмокласници, а Арби само на единайсет. Беше много умен и затова бе прескочил два класа. Носеха се слухове, че ще прескочи още един. Арби беше гений, особено с компютрите.
Той мушна химикалката в джоба на бялата си риза и намести очилата с рогови рамки на носа си. Арби Б. Бентън беше чернокож. И двамата му родители бяха лекари в Сан Хосе и винаги полагаха всички усилия синът им да е облечен спретнато, като колежанско хлапе или нещо подобно. Каквото, разсъждаваше Кели, вероятно щеше да стане след година-две, както беше тръгнал.
В присъствието на Арби Кели винаги се чувстваше недодялана и неумела. Беше принудена да носи старите дрехи на сестра си, които майка им беше купила от някакъв евтин магазин преди милион години. Трябваше да носи дори старите ѝ маратонки „Рийбок“, които бяха толкова протрити и мръсни, че бе невъзможно да се изчистят дори и след пералнята. Кели сама переше и гладеше дрехите си — майка ѝ никога нямаше време за това. През по-голямата част от времето тя не си и беше у дома. Кели гледаше със завист изгладените панталони на Арби, идеално лъснатите му обувки и въздишаше.
Независимо че му завиждаше обаче, той беше единственият ѝ истински приятел — едничкият, който смяташе, че няма нищо лошо във факта, дето е умна. Кели се безпокоеше, че той ще прескочи направо в девети клас и тя няма да може да го вижда.
Арби продължаваше да се цупи. Вдигна поглед към нея и попита:
— Защо го няма доктор Левин?
— Не зная — отговори тя. — Може би нещо се е случило.
— Какво например?
— Нямам представа. Нещо.
— Но той обеща да дойде — каза Арби. — За да ни заведе на полевите изпитания. Получихме разрешение и всичко беше уредено.
— Е, и? Пак можем да отидем.
— Но той трябваше да е тук — продължи да настоява Арби. Кели познаваше това поведение. Приятелят ѝ бе свикнал възрастните да държат на думата си. Можеше да разчита и на двамата си родители. Кели нямаше подобни проблеми.