— Разбирам — кимна Малкълм.
Елизабет смени диапозитива. Появи се нещо, напомнящо дунапрен.
— Навлизаме по-дълбоко. Това е структурата на подкожните пластове. Тя е силно деформирана поради газовите мехурчета от разложението. Все пак можеш да добиеш представа за кръвоносните съдове… един тук, още един ето тук… които са заобиколени от гладки мускулни влакна. Това не е характерно за гущерите. Всъщност това, което виждаш на този диапозитив, го няма при нито един гущер или друго влечуго.
— Искаш да кажеш, че прилича на топлокръвно?
— Точно така — отвърна Елизабет. — Не точно бозайник, но може би птица. Би могло да бъде… не знам… мъртъв пеликан. Нещо такова.
— Аха.
— Само че пеликаните нямат такава кожа.
— Разбирам — кимна Малкълм.
— И тук няма пера.
— Аха.
— Така. Успяхме да извлечем малко количество кръв от кръвоносните съдове. Не много, но все пак достатъчно за микроскопско изследване. Ето го.
Диапозитивът се смени още отново. Малкълм видя хаос от клетки, предимно червени кръвни телца, тук-там деформирани бели. Почувства се объркан.
— Това не е моята специалност, Елизабет — каза той.
— Е, ще ти кажа в общи линии за какво става дума. Най-напред, имаме червени кръвни клетки с ядра. Това е характерно за птиците, а не за бозайниците. Второ, нетипичен хемоглобин, който се различава по няколко неща от този на обикновените гущери. Трето, анормална структура на белите клетки. Не разполагаме с достатъчно материал, за да кажем нещо по-определено, но подозираме, че това животно има доста необикновена имунна система.
— Каквото и да означава това — отбеляза Малкълм и сви рамене.
— Не знаем със сигурност, а материалът не е достатъчен, за да разберем. Между другото можеш ли да намериш още?
— Вероятно — отвърна той.
— Откъде? От зона Б?
Малкълм я изгледа учудено.
— Зона Б?
— Е, това е написано върху етикета. — Елизабет смени диапозитива. — Трябва да отбележа, че е доста интересен. Тук, в зоологическата градина, непрекъснато слагаме подобни знаци на животните и познаваме търговските марки, които се продават по света. Такъв като този не е виждал никой. Размерът му е горе-долу колкото нокътя на палеца ти. Равна пластмасова външна повърхност, прикрепя се с щипка от неръждаема стомана, покрита с тефлон. Тя е много малка. Животното възрастен екземпляр ли беше?
— Предполагам — отвърна Малкълм.
— Значи етикетът е бил на животното доста време, откакто е било малко. Това се потвърждава и от степента на износване. Забележи вдлъбнатините по повърхността, които са доста странни. Материалът е дуралон. От него правят каски за футболистите. Той е удивително издръжлив, така че не може да са се получили вследствие на нормално износване.
— А как?
— Почти сигурно са резултат на химическа реакция, като допир с киселина, вероятно в аерозолна форма.
— Например вулканични изпарения.
— Възможно е, особено като вземем предвид и останалото, което открихме. Забележи, че етикетът е доста дебел. И е кух.
— Кух? — повтори Малкълм и се смръщи.
— Да. Вътре има кухина. Не искахме да я отваряме, затова направихме рентгенова снимка. Ето. — Диапозитивът пак се смени. Малкълм видя плетеница от бели линии и кутийки.
— Корозията е значителна, може би пак заради киселите изпарения, но няма съмнение какво е било. Миниатюрен радиоизлъчвател, Малкълм. А това означава, че това необикновено животно, този топлокръвен гущер или каквото е било, е било белязано и отглеждано от някого още от раждането му. Тъкмо това обезпокои хората тук най-много. Някой отглежда тези животни. Как е възможно това?
— Нямам никаква представа — отговори Малкълм.
Елизабет Гелмън въздъхна.
— Ти си един лъжлив кучи син.
Малкълм протегна ръка.
— Може ли да си получа пробата?
— Иън! След всичко, което направих за теб?
— Ще ми я дадеш ли?
— Мисля, че ми дължиш обяснение.
— Обещавам ти, че ще ти го дам. След около две седмици. Ще платя една вечеря.
Елизабет подхвърли на масата пакет от сребристо фолио. Той го взе и го мушна в джоба си.
— Благодаря ти, Лиз. — Изправи се, за да си тръгне. — Не ми се ще да бързам, но трябва да се обадя по телефона незабавно.
Отправи се към вратата, а Елизабет попита: