— Каква изненада — отбеляза Малкълм и въздъхна. Беше страшно трудно да се работи с Левин. Бе невероятно своенравен, човек не знаеше какво може да очаква. Тъкмо Малкълм бе внесъл гаранция при арестуването му с ферарито. Прегледа факсовете — покани за конференции, искания за материали… нищо интересно.
— Добре, благодаря ти, Бевърли.
— А… Идваха и фотографите. Свършиха преди около час.
— Какви фотографи?
— От списание „Хаос“. Дойдоха да снимат кабинета ти.
— Какво говориш? — учуди се Малкълм.
— Дойдоха, за да фотографират кабинета. Готвели поредица от материали за кабинетите на известни учени. Имаха писмо от теб, в което пишеше…
— Не съм изпращал никакво писмо — прекъсна я Малкълм. — Не съм чувал за никакво списание „Хаос“.
Влезе в кабинета си и се огледа. Бевърли го последва разтревожена.
— Всичко наред ли е? Липсва ли нещо?
— Не — отговори той и продължи да оглежда бързо. — Изглежда, всичко си е на мястото.
Отвори чекмеджетата на бюрото едно след друго. Нищо не липсваше.
— Радвам се — каза Бевърли, — защото иначе…
Малкълм се обърна към по-отдалечения край на стаята.
Картата.
На окачената там карта беше отбелязал с карфици всички места, където са били забелязани „формите с аберации“, както ги наричаше Левин. Според най-либералното преброяване — това на самия Левин — общият им брой беше дванайсет, от Рангироа на запад, до Бая Калифорния и Еквадор на изток. Сега обаче беше налице материал, потвърждаващ съществуването на една от тях, а с това вероятността за останалите нарастваше.
— Снимаха ли тази карта? — попита Малкълм.
— Да. Снимаха всичко. Има ли някакво значение?
Той се вгледа в картата и се опита да я види с други очи. Да отгатне какво би разбрал от нея външен човек. С Левин бяха прекарали пред тази карта часове, докато се опитваха да предвидят възможното местоположение на „изгубения свят“. Бяха стигнали до пет островчета, разположени един до друг недалеч от крайбрежието на Коста Рика. Левин беше убеден, че е на някои от тях, а Малкълм започваше да мисли, че е прав. Но на картата тези острови не бяха отбелязани…
— Бяха приятни хора — каза Бевърли. — Много мили. Чужденци… Швейцарци, ако не се лъжа.
Малкълм кимна и въздъхна. Да вървят по дяволите, помисли си. Рано или късно това щеше да се разчуе.
— Няма нищо, Бевърли.
— Наистина ли?
— Да, всичко е наред. Желая ти приятна вечер.
— Лека нощ, доктор Малкълм.
Когато остана сам, набра номера на Левин. Телефонът зазвъня, след малко изписука телефонният секретар, Левин още го нямаше.
— Ричард? Там ли си? Ако си, обади се, важно е.
Зачака, но нищо не се случи.
— Ричард, обажда се Иън. Слушай, имаме проблем. Снимали са картата. Анализирах тъканта и мисля, че тя ни казва къде се намира зона Б, ако моите…
Чу се щракане и някои вдигна слушалката. Чу нечие дишане.
— Ричард?
— Не е Ричард — отговори някакъв глас. — Аз съм Торн. Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага.
Петте вида смърт
— Знаех си — каза Малкълм, когато влезе в апартамента на Левин и се огледа. — Знаех, че ще направи нещо подобно. Толкова е импулсивен! Казах му да не тръгва, докато не научим всичко, което трябва, но, разбира се, той е заминал.
— Да.
— Въпрос на его — продължи Малкълм и поклати глава. — Ричард трябва да е пръв. Пръв да разбере, пръв да стигне до целта. Безпокоя се, защото може да провали всичко. Тази импулсивност… знаеш, това е буря в мозъка, неврони на границата на хаоса. Вманиачаването е вид пристрастяване. Като към наркотик. Но пък… има ли сега учен, който умее да се владее? Сякаш още от училище им обясняват, че е лошо да си уравновесен. Забравят, че Нилс Бор е бил не само велик физик, но и олимпийски състезател. В наше време всички нарочно се опитват да бъдат безумци. Въпрос на професионален стил.
Торн изгледа Малкълм замислено. Стори му се, че долавя завист.
— Знаеш ли на кой остров е отишъл?
— Не, не знам. — Малкълм се заразхожда из апартамента, оглеждайки го. — Последния път, когато разговаряхме, стигнахме до пет острова, всичките на юг. Но не бяхме решили кой точно от тях.
Торн посочи сателитните снимки.
— Тези острови ли?
— Да — отговори Малкълм, след като хвърли поглед натам. — Подредени са в дъга, на около десет мили от залива Пуерто Кортес. Предполага се, че са ненаселени. Местните хора ги наричат петте смърти.
— Защо? — попита Кели.
— Стара индианска легенда — обясни Малкълм. — Един владетел заловил някакъв смел воин и му предложил да избере начина, по който ще умре. Изгаряне, удавяне, премазване, обесване, обезглавяване. Воинът отговорил, че избира всичките и тръгнал от остров на остров, за да се справи с различните изпитания. Нещо като мита за Херкулес, но от Новия свят.