— Е, това вече е нещо — отбеляза Малкълм, докато четеше списъка. — Можеш ли да го разпечаташ?
— Разбира се — отговори Арби и се усмихна. — Ще свърши ли работа наистина?
— Да — кимна Малкълм.
Кели погледна Арби и каза:
— Арби, това са наименования от карта.
— Да, мисля, че си права. Хубаво, а? — Арби подаде командата и изпрати списъка към принтера.
Малкълм продължи да гледа разпечатката още известно време, после се върна към сателитните снимки. Разгледа ги внимателно, с лупата. Носът му беше на милиметри от повърхността им.
— Арби — обади се Кели, — недей да стоиш така. Хайде, възстанови цялата карта. Това ни трябва сега.
— Не знам дали ще успея — отвърна Арби. — Ако е увредена… искам да кажа, не е толкова лесно.
— Престани да хленчиш, Арби. Просто го направи.
— Излишно е — намеси се Малкълм и се отдръпна от сателитните снимки. — Няма защо да се мъчиш.
— Така ли? — учуди се Арби, донякъде разочарован.
— Да, Арби. Не е нужно да продължаваш, защото от това, до което вече се добрахме, мога да кажа със сигурност за кой остров става дума. Веднага.
Джеймс
Ед Джеймс се прозина и намърда слушалката още по-плътно в ухото си. Искаше да е сигурен, че ще чуе абсолютно всичко. Размърда се — опита да се намести по-удобно зад волана на стария си сив форд, да остане буден. Малкото магнетофонче се въртеше в скута му, край бележника и смачканите хартии от хамбургерите от „Макдоналдс“. Погледна към апартамента на Левин на третия етаж на отсрещната страна на улицата. Лампите светеха.
И микрофончето, което беше монтирал преди няколко дни, работеше чудесно. Чу в слушалката едното от децата да казва:
— Как?
Сакатият, Малкълм, отговори:
— Същността на потвърждението са няколкото линии на разсъждение, водещи до една и съща точка.
— Тоест? — попита хлапето.
— Само погледни сателитните снимки — каза Малкълм.
Джеймс издраска в бележника си „сателитни снимки“.
— Вече ги разгледахме — обади се момичето.
Джеймс се чувстваше глупаво, задето досега не бе разбрал, че децата помагат на Левин. Помнеше ги добре — бяха от класа, на който преподаваше. Ниско чернокожо момче и непохватно момиче. Хлапета — може би единайсет или дванайсетгодишни. Трябваше да се досети.
Не че имаше някакво значение. И без това научаваше каквото трябва. Протегна ръка към арматурното табло и лапна последните две пържени картофчета, въпреки че вече бяха студени.
— Добре — чу гласа на Малкълм. — Ето го острова, на който е отишъл Левин.
— Така ли? — попита момичето недоверчиво. — Значи… Исла Сорна.
Джеймс записа „Исла Сорна“.
— Това е нашият остров — продължи Малкълм. — Защо ли? Поради три несвързани една с друга причини. Първо, частна собственост е, така че не е бил претърсван щателно от властите на Коста Рика. Второ, кой е притежателят му? Германците, които са откупили правата да добиват полезни изкопаеми още през двайсетте.
— Книгите на немски!
— Точно така. И трето, от списъка на Арби… и от още един, независим източник, става ясно, че в зона Б има вулканичен газ. На кои от островите има вулканичен газ? Вземи лупата и погледни сама. Оказва се, че е само един.
— Значи този тук?
— Да. Това е вулканичен дим.
— Откъде знаеш?
— От спектрографския анализ. Виждаш ли това нещо, тук? То показва, че в облачната покривка присъства елементът сяра. Всъщност няма други източници на сяра, освен вулканичните.
— А това какво е? — попита момичето.
— Метан — поясни Малкълм. — Явно е налице доста сериозен източник на този газ.
— Пак ли вулканичен? — попита Торн.
— Възможно е. При вулканичната дейност се отделя и метан, но най-често при изригвания. Другата възможност е органичният произход.
— Какво означава това?
— Големи тревопасни животни и…
Последва нещо, което Джеймс не успя да чуе и момчето попита:
— Искате ли да довърша възстановяването, или не?
Гласът му звучеше раздразнено.
— Не — отвърна Торн. — Вече е без значение, Арби. Знаем това, което трябва. Да вървим, деца.
Джеймс погледна към прозорците на апартамента и видя, че лампите угасват. След минута Торн и децата се появиха на тротоара. Качиха се на един джип и потеглиха. Малкълм стигна до своята кола, качи се в нея с мъка и подкара в обратна посока.
Джеймс се замисли дали да не го проследи, но се отказа — трябваше да свърши нещо по-важно. Даде контакт с ключа, взе телефона и набра един номер.