И все пак те никога няма да бъдат смятани за симпатични животни, мислеше тя, докато наблюдаваше как се хранят. Бяха грозни, с прекалено големи глави, с неугледни тела и проскубана козина, непохватна походка и издаваха крясъци, наподобяващи неприятен смях. Във все по-урбанизираната цивилизация, доминирана от бетонните небостъргачи, дивите животни се възприемаха по някакъв романтичен начин, класифицираха се като благородни и коварни, герои и злодеи. В света, управляван от медиите, хиените чисто и просто не бяха достатъчно фотогенични, за да будят възхищение. Никой не смяташе, че тези кикотещи се злодеи от африканската савана си струва да бъдат изследвани систематично, докато Сара Хардинг не се бе заела със задачата.
Това, което откри тя, показваше хиените в друга светлина — те бяха смели ловци и грижовни родители, живееха в удивително сложна социална структура, при това в матриархат. А противните им, наподобяващи смях крясъци всъщност представляваха сложна система за комуникиране.
Сара Хардинг чу рев и през очилата за нощно виждане видя как първият от лъвовете се приближава към плячката. Беше голяма женска, която обикаляше в кръг и приближаваше. Хиените оголиха зъби и заръмжаха срещу нея, отведоха малките си в тревата. След миг се появиха и други лъвове и започнаха да се хранят с плячката на хиените.
Лъвовете, замисли се Сара. Наистина отвратителни животни… Въпреки че ги смятат за царе на животните, в действителност те са зли и…
Телефонът иззвъня.
— Макена — каза тя.
Иззвъня отново. Кой би могъл да се обажда по това време?
Намръщи се. Видя как лъвицата вдигна глава и се ослуша. Макена заопипва под арматурното табло, за да открие апарата. Напипа го едва след третото иззвъняване.
— Да, доктор Хардинг е тук — чу го да казва. Подаде ѝ телефона и добави: — Доктор Торн е.
Тя свали очилата за нощно виждане и неохотно взе телефона. Познаваше Торн добре — той беше направил по-голямата част от оборудването на джипа ѝ.
— Докторе, надявам се наистина да имаш сериозен повод…
— Имам — отвърна Торн. — Обаждам се заради Ричард.
— Какво е станало? — Тя долови тревогата му, но не знаеше причината за нея. Напоследък Левин ѝ досаждаше, защото ѝ се обаждаше почти ежедневно от Калифорния, за да я разпитва за нейната работа с животните сред природата — интересуваше се от укрития, протоколи с данни, водене на записки и какво ли още не.
— Казвал ли ти е какво възнамерява да изследва? — попита Торн.
— Не — отговори Сара Хардинг. — Защо?
— Изобщо ли не е споменавал?
— Не е. Държеше се потайно. Доколкото обаче успях да разбера, открил е животинска популация, която би могъл да използва във връзка с изследванията си на биологичните системи. Знаеш как се вманиачава понякога. Защо?
— Изчезнал е, Сара. С Малкълм смятаме, че е изпаднал в беда. Установихме, че е заминал за един остров край Коста Рика и отиваме при него веднага.
— Веднага?
— Тази вечер. След няколко часа летим за Сан Хосе. Иън идва с мен. Искаме да дойдеш и ти.
— Докторе — каза тя, — дори и да успея да взема самолета утре сутринта от Серонера до Найроби, ще ми трябва почти цял ден, за да стигна. При това, ако имам късмет. Искам да кажа…
— Ти решаваш — прекъсна я Торн. — Ще ти дам подробностите, а ти ще решиш как да постъпиш.
Продиктува ѝ каквото трябва, а тя го записа в бележника си. След това Торн прекъсна линията.
Сара Хардинг се вторачи в африканската нощ. Чувстваше хладния ветрец по лицето си. Някъде от тъмнината долиташе ръмженето на лъвовете. Работата ѝ беше тук. Целият ѝ живот беше тук.
— Доктор Хардинг — обади се Макена. — Какво ще правим?
— Връщаме се — отвърна тя. — Трябва да си събера нещата.
— Заминавате ли?
— Да, заминавам.
Съобщение
Торн подкара към летището и светлините на Сан Франциско изчезнаха зад гърба им. Малкълм седеше до него. Той погледна назад, към форда, който се движеше зад тях, и попита:
— Еди знае ли за какво става дума?
— Да — отговори Торн. — Но не съм убеден, че е в състояние да повярва.
— А хлапетата знаят ли?
— Не.
Чу се писукане. Торн извади малкия пейджър. Светлинката му мигаше. Подаде го на Малкълм и каза: