— Прочети какво пише на екрана.
— От Арби е — каза след малко Малкълм. — Пише: „Желая ви приятно пътуване. Обадете се, ако имате нужда от нас. Чакаме на телефона.“ Следва номерът.
Торн се засмя.
— Как да не ги обичаш тези хлапета! Никога не се отказват. — После се намръщи, сякаш нещо му хрумна. — Кога е пуснато съобщението?
— Преди четири минути — отговори Малкълм.
— Добре, питам за всеки случай.
Свиха вдясно, към летището. Видяха светлините в далечината. Малкълм гледаше пред себе си мрачно.
— Доста е неразумно да се хвърляме напред с главата по този начин. Не се прави така.
— Няма нищо — отвърна Торн. — Стига да сме сигурни за острова.
— Сигурни сме — увери го Малкълм.
— Защо?
— Най-важното доказателство е нещо, за което не исках децата да чуят. Преди няколко дни Левин е видял труп на едно от онези животни.
— Така ли?
— Да. Успял е да го разгледа, преди властите да го изгорят. Животното е имало регистрационен етикет. Левин го е отрязал и ми го изпрати.
— Етикет? Имаш предвид…
— Да. Както на биологичен вид. Етикетът беше стар и разяден от сярна киселина.
— От вулканичен произход.
— Точно така.
— И казваш, че етикетът е бил стар?
— От няколко години. Най-интересното обаче е начинът, по който животното е умряло. Левин смята, че е било ранено приживе… имало е страхотна рана, срязване, достигащо до костта.
— Искаш да кажеш, че е било ранено от друг динозавър?
— Да.
За момент останаха мълчаливи.
— Кой освен нас знае за този остров?
— Нямам представа — отвърна Малкълм. — Знам обаче, че някой се опитва да научи. Днес в кабинета ми са идвали някакви хора и са снимали всичко.
— Чудесно — въздъхна Торн. — Но ти не знаеше къде е островът, нали?
— Не, все още не бях разбрал.
— Мислиш ли, че някой друг може да е успял?
— Не — поклати глава Малкълм. — Сами сме.
Експлоатация
Луис Доджсън отвори вратата, на която пишеше „Животни“, и кучетата веднага се разлаяха. Тръгна през прохода между клетките, подредени една върху друга на три метра височина от двете страни. Сградата беше голяма — корпорация „Биосин“, Купертино, Калифорния, имаше нужда от просторни помещения за опитите си с животни.
Малко зад него крачеше Роситър, шефът на компанията, и мрачно приглаждаше реверите на италианския си костюм.
— Защо ме накара да дойда тук?
— Защото — отговори Доджсън — трябва да поговорим за бъдещето.
— Тук вони — отбеляза Роситър и погледна часовника си. — Хайде да приключваме, Луис.
— Можем да поговорим там вътре.
Доджсън го въведе в остъклената будка на пазача, в средата на помещението. Вътре лаят не се чуваше, но те виждаха животните.
— Става дума за нещо много просто — заговори Доджсън. — И много важно.
Луис Доджсън беше на четирийсет и пет, с добродушно лице, леко плешив. Изглеждаше младолик, държеше се любезно. Но външният вид заблуждаваше — този на пръв поглед мил човек беше един от най-безскрупулните и агресивни генетици на своето поколение. Кариерата му беше започнала със скандал — като аспирант в университета „Джон Хопкинс“ бе отстранен, защото си бе позволил да се заеме с генна терапия върху човек, без да поиска нужното разрешение. По-късно, вече като служител на „Биосин“, изпробва ваксина против бяс в Чили, без да обясни на неграмотните селяни, които беше използвал, на какво ги подлага.
И в двата случая Доджсън бе обяснил, че е учен, който няма време и не би могъл да се съобразява с правила, измислени за по-нисши същества. Определяше сам себе си като „ориентиран към резултата“, което всъщност означаваше, че правеше всичко, което според него беше необходимо, за да постигне целта си. Освен това беше неуморен кариерист. В компанията представяше себе си като „изследовател“, макар че не беше в състояние да се заеме с нещо оригинално, нито пък някога го бе правил. В основата си интелектът му беше производен — не бе в състояние да измисли нищо, ако някой друг не го е измислил преди него. Беше много добър в „развиването“ на идеите, тоест открадването на труда на някой друг в ранен етап. В това беше ненадминат. В продължение на много години бе завеждал секцията по реверсивно инженерство в „Биосин“, която на теория трябваше да изследва продуктите на конкурентите и да определя как са направени. На практика обаче това си беше в голяма степен индустриален шпионаж.
Роситър, разбира се, не се заблуждаваше по отношение на Доджсън. Не го обичаше и се стремеше да го избягва. Доджсън винаги поемаше рискове, скъсяваше разстоянията — караше го да се чувства неловко. Наред с това обаче Роситър знаеше, че в областта на модерните биотехнологии конкуренцията е безмилостна. За да оцелее, фирмата имаше нужда от хора като Доджсън. И Доджсън си го биваше за това, с което се занимаваше.