— Съгласен съм — продължи Левин, — че вкаменелостите не са от голяма полза, когато става дума за изчезването на видовете. Особено ако хипотезата ви е, че причините за това изчезване трябва да търсим в поведението. Костите не съдържат сведения за него. Не мога да се съглася обаче, че хипотезата за поведението не се поддава на проверка. Тя означава определен резултат, макар че може би все още не сте мислили за него.
Залата притихна. Малкълм се навъси. Известният математик не бе свикнал да му казват, че не е обмислил идеите си както трябва.
— За какво става дума? — попита.
Левин сякаш не обръщаше внимание на напрежението в залата.
— Ето за какво — отвърна той. — През кредата1 динозаврите били разпространени по цялата планета. Намирали сме техни останки на всички континенти, във всякакви климатични зони, дори в Антарктика. Така. Да допуснем, че тяхното изчезване наистина се дължи на поведението им, а не на катастрофа, болест, промяна в растителния свят или на някаква друга мащабна причина от този вид. Струва ми се обаче твърде малко вероятно всички те да са променили поведението си едновременно и навсякъде. Това би означавало, че някъде по Земята и днес би трябвало да има живи динозаври. Не можем ли да ги потърсим?
— Можете — рече хладно Малкълм. — Ако ви се струва забавно. И ако няма с какво друго да оползотворите времето си.
— Не, не — прекъсна го Левин разпалено. — Говоря съвсем сериозно. Ами ако все още има динозаври? Ако те все още съществуват в някое изолирано кътче на планетата?
— Говорите за един изгубен свят — каза Малкълм и главите в залата закимаха в знак на съгласие. Учените от института бяха обозначили с кратки имена възможните еволюционни сценарии. Говореха за „Полето на куршумите“, „Разораването на комарджията“, „Играта на живота“, „Изгубеният свят“, „Червената кралица“, „Черният шум“. Това бяха добре дефинирани начини да се мисли за еволюцията. Но всички те бяха и…
— Не — възрази Левин. — Говоря съвсем буквално.
— В такъв случай сте жертва на голяма заблуда — отсече Малкълм и махна с ръка. Обърна се с гръб към аудиторията и пристъпи към черната дъска. — И така, ако се замислим за границата на хаоса, можем да си зададем въпроса коя е минималната единица на живота. Повечето от съвременните дефиниции на понятието живот говорят за наличието на ДНК, но съществуват два примера, които подсказват, че това определение е твърде тясно. Ако вземем предвид вирусите и така наречените приони, става ясно, че животът може да съществува и без ДНК…
В дъното на залата Левин се вторачи пред себе си за момент, после неохотно седна на мястото си и започна да пише.
Малко след пладне лекцията свърши и Малкълм закуцука през двора на института. С него тръгна Сара Хардинг — млада биоложка, естествоизпитателка, дошла на посещение от Африка. Малкълм я познаваше от няколко години, защото го бяха поканили за рецензент на дисертацията ѝ в Бъркли. В двора, под лъчите на палещото слънце, двамата изглеждаха странно един до друг — Малкълм беше облечен в черно, подпираше се на бастун, беше прегърбен и аскетичен на вид; Хардинг, по шорти и с памучна фланелка, с мускулесто тяло и вдигнатата с тъмните очила над челото къса черна коса изглеждаше млада и енергична. Тя изследваше африканските хищници — лъвове и хиени. Трябваше да се върне в Найроби на следващия ден.
Двамата се бяха сближили покрай злополуката на Малкълм. По време на академичния си отпуск Хардинг му бе помогнала да се възстанови след многото операции. В продължение на известно време бе изглеждало, че заклетият ерген Малкълм ще се задоми, но скоро той се върна в Санта Фе, а Хардинг — в Африка. Така или иначе сега бяха само добри приятели.
Разговаряха за въпросите, поставени в края на лекцията. Според Малкълм всички възражения бяха предсказуеми — че масовите измирания са нещо важно; че човешките същества дължат съществуването си на изчезването на динозаврите, защото тъкмо то е дало възможност на бозайниците да се развият. Един от питащите високопарно бе казал: „Епохата на кредата е позволила на нашето съзнание и на способността ни да чувстваме да се появят на тази планета.“
Малкълм му бе отговорил веднага:
— А какво ви кара да мислите, че човешките същества имат съзнание и са способни да чувстват? Няма доказателства за това. Човешките същества никога не мислят за самите себе си. Неприятно им е. Повечето от нас повтарят само това, което им е казано, и се ядосват, ако се сблъскат с друга гледна точка. Характерна за човека черта не е осъзнаването, а конформизмът. Характерният резултат пък са религиозните войни. Останалите животни се бият за храна или територия, а хората, единствени в цялата природа, се бият за „вярата“ си. Това е така, защото вярата управлява поведението, което при човешките същества засяга еволюцията. Не виждам причина да приема, че сме способни на осъзнаване, и то във времето, когато нашето собствено поведение ни води към смърт. Ние сме упорити, самоунищожаващи се конформисти. Всяко друго мнение за нашия вид е самодоволна заблуда. Следващият въпрос, моля.