— Ще говоря по същество — каза Доджсън и се обърна към Роситър. — Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да се сдобием с технологията на „ИнДжен“.
Роситър въздъхна.
— Пак ли?
— Знам, Джеф. Знам как се чувстваш. Признавам, че има какво да се каже по въпроса.
— Има какво да се каже?! Може да се каже само, че ти се провали. Опитахме по всички възможни начини. Дявол да го вземе, дори опитахме да купим компанията, защото ти заяви, че е възможно. Оказа се, че не е. Японците не искаха да я продадат.
— Разбирам това, Джеф. Нека обаче не забравяме, че…
— Не мога да забравя — прекъсна го Роситър, — че платихме седемстотин и петдесет хиляди долара на приятеля ти Недри, без да получим нищо срещу тях.
— Но, Джеф…
— След това платихме петстотин хиляди на оня брачен посредник от Дай-Ичи, отново без да получим нищо. Опитите ни да се доберем до технологията на „ИнДжен“ са пълен провал. Това не мога да забравя.
— Въпросът е в това, че се опитвахме да го направим, защото имаше сериозна причина. Тази технология е от основна важност за бъдещето на корпорацията.
— Ти го твърдиш.
— Джеф, светът се променя. Говоря за разрешаването на един от най-важните проблеми, с които ще се сблъскаме през двайсет и първи век.
— Кой е той?
Доджсън посочи към лаещите кучета зад стъклото.
— Изследванията върху животни. Да не се заблуждаваме, Джеф. Всяка година натискът да не се използват животни за опити и изследвания нараства. С всяка година ни атакуват с повече демонстрации, с повече скандали, с повече нападки в пресата. Най-напред надигнаха глас отделни смахнати фанатици и холивудските величия, бега обаче всички припяват в този хор… дори университетските професори говорят, че не било етично маймуните, кучетата, дори плъховете да се подлагат на лабораторни изследвания. Попадал съм на недоволство заради това, че „експлоатираме“ мидите, при все че в повечето ресторанти по света ги сервират за вечеря. Джеф, казвам ти, това няма да престане. Някой ден ще заявят, че нямаме право да използваме дори бактерии, за да създаваме генетични продукти.
— Чак пък толкова…
— Ще видиш. Рано или късно и това ще дойде. И ще трябва да сложим край на всичко. Освен ако сами не създадем животни… Помисли си само… животно, което е изчезнало от лицето на земята и е върнато към живот, теоретически не е никакво животно. Не може да има никакви права. Ако съществува, то е защото сме го направили ние. Създаваме го, патентоваме го, притежаваме го. Идеално поле за експерименти. Вярваме, че ензимната и хормоналната система на динозаврите са много близки до тези на бозайниците. В бъдеще ще можем да изпробваме лекарства върху малки динозаври така, както сега ги изпробваме върху кучета или плъхове… и почти без рискове от юридическо естество.
Роситър поклати глава.
— Убеден ли си?
— Знам го. Това всъщност са големи гущери, Джеф. Никой не обича гущерите. Те не са като милите кученца, които ти лижат ръката и късат сърцето ти. Гущерите са гадни. Те са змии с крака.
Роситър въздъхна.
— Джеф, става дума за истинска свобода. В момента всичко, свързано с живите животни, е заплетено във възел от юридически и морални проблеми. Ловците вече не могат да убиват лъвове или слонове и гордо да позират за снимка край плячката си, както някога са правели бащите и дядовците им. Сега има формуляри, разрешителни, разноски… и чувство за вина. В наши дни е невъзможно да застреляш тигър и след това да го признаеш. Днес е по-голямо престъпление да убиеш тигър, отколкото да убиеш родителите си. Тигрите вече имат адвокати. А сега само си представи… специално създаден ловен резерват, в който богатите, важни клечки ще могат да ловуват тиранозаври и трицератопси в естествена среда. Това ще е невероятно търсено развлечение. Колко ловци са окачили препарирани еленови глави на стената? Светът е пълен с такива. А колцина ще могат да се похвалят с глава на озъбен тиранозавър, окачена над домашния им бар?
— Не говориш сериозно.
— Опитвам се да ти обясня нещо, Джеф. Тези животни ще могат да се експлоатират тотално. С тях ще можем да правим всичко, което пожелаем.
Роситър стана и мушна ръце в джобовете си. Въздъхна и вдигна очи към Доджсън.
— Тези животни… все още ли съществуват?