Въздъхна още веднъж, тялото му се отпусна. Струйката урина продължаваше да тече в тоалетната. Нищо чудно! Това си беше агония! И все още щеше да е заключен там горе, мина му през ум, ако не беше измислил начин да…
Зад гърба си чу приглушени викове. Пусна водата в тоалетната, върна се и клекна край шкафа под леглото. Отключи го веднага — отвътре изпълзя още един вързоп и се появи Кели.
— Ей, Кели — каза той с гордост. — Успяхме!
— Трябва да отида на едно място — каза тя, втурна се към тоалетната и затръшна вратата след себе си.
— Успяхме! — възкликна Арби. — Ние сме тук!
— Почакай малко, Арби. Става ли?
Арби погледна през прозореца на караваната за първи път. Намираха се на обрасло с трева голо място, отвъд което се виждаха папратите и високите дървета на джунглата. Още по-нататък се извисяваха черните скали на извития ръб на вулканичния кратер.
Значи това бе Исла Сорна.
И още как!
Кели излезе от тоалетната.
— Ау-у-у! Имах чувството, че ще умра! — провикна се тя и го тупна по рамото. — Между другото как успя да отвориш шкафа?
— С кредитна карта — отвърна Арби.
Кели се намръщи.
— Имаш кредитна карта?
— Нашите ми я дадоха за непредвидени ситуации — поясни той.
— Като тази сега.
Опита се да се пошегува, но знаеше, че Кели е много чувствителна на тема пари. Винаги коментираше дрехите му и други подобни — например, че все има пари, за да се прибере от училище с такси, или за сладолед и кола в бакалницата на Ларсън. Веднъж ѝ бе казал, че според него парите не са чак толкова важни, а тя бе отвърнала учудено:
— Че нима има причина да мислиш иначе?
Оттогава се опитваше да избягва темата.
Арби невинаги беше наясно как да се държи с хората. И без това всички се отнасяха към него странно. Разбира се, защото беше по-дребен. И защото беше чернокож. И другите деца го наричаха „мозък“. Даваше си сметка, че непрекъснато полага усилия да бъде приет от другите, да стане част от тях. Само че не успяваше. Не беше бял, не беше едър, не го биваше в спортуването и не беше тъп. Повечето от часовете в училище бяха толкова отегчителни, че Арби едва успяваше да стои буден. Учителите понякога го дразнеха, но какво би могъл да направи? Училището беше като видеозапис, пуснат на убийствено бавна скорост. Би могъл да поглежда екрана по веднъж на час и пак да не пропусне нищо. Освен това как би могъл да проявява интерес към баналните телевизионни предавания, по които всички деца бяха полудели напоследък? Невъзможно. Тези неща просто не го интересуваха.
Независимо от всичко обаче отдавна бе разбрал, че не бива да го казва. Беше по-добре да си държи устата затворена — защото никой не го разбираше, освен Кели. През повечето време му се струваше, че тя знае за какво ѝ говори.
И доктор Левин. В училището поне имаше програма за напреднали, която Арби намираше за умерено интересна. Не много, разбира се, но бе далеч по-добре от останалите часове. Когато доктор Левин обяви, че ще поеме тази програма, момчето за първи път се въодушеви от ходенето на училище. Всъщност…
— Значи това е Исла Сорна, а? — каза Кели и погледна към джунглата през прозореца.
— Да — кимна Арби. — Така смятам.
— Когато спряха колата първия път… — продължи Кели. — Чу ли ги за какво си говореха?
— Не. С толкова много завивки…
— И аз не чух… Но ми се сториха доста развълнувани от нещо.
— Да, така е — съгласи се Арби.
— Стори ми се, че говорят за динозаври — каза Кели. — Ти чу ли нещо такова?
Арби се засмя и поклати глава.
— Не, Кели.
— Защото си помислих, че говорят за това.
— Стига, Кели.
— Стори ми се, че Торн каза „трицератопс“.
— Кели — отвърна Арби, — динозаврите са изчезнали преди шейсет и пет милиона години.
— Знам…
Арби посочи към прозореца и попита:
— Да виждаш някакви динозаври там?
Кели не отговори. Вместо това отиде до другата страна на караваната и погледна през срещуположния прозорец. Видя как Торн, Малкълм и Еди влизат в голямата сграда.