— Ще се ядосат много, когато ни открият — отбеляза Арби. — Според теб как трябва да им се покажем?
— Ще ги изненадаме.
— Ще побеснеят.
— Е, и? Какво могат да направят?
— Може би ще ни изпратят обратно.
— Как? Няма начин.
— Да… така е. — Арби сви рамене с безразличие, но мисълта го безпокоеше повече, отколкото би искал да признае. Идеята беше на Кели. Самият той не обичаше да нарушава правилата или да се забърква в неприятности. И при най-малкия укор от страна на някой учител започваше да се черви и да се поти. През последните дванайсет часа не бе престанал да мисли за реакцията на Торн и останалите.
— Слушай — каза Кели. — Работата е в това, че сме дошли да помогнем на приятеля си доктор Левин. Това е всичко. Вече помогнахме на доктор Торн.
— Да…
— И ще имаме възможност да им помогнем пак.
— Може би…
— Нашето съдействие им е нужно.
— Може би — повтори Арби, но не се чувстваше убеден.
— Питам се какво ли имат за ядене тук — каза Кели и отвори хладилника. — Гладен ли си?
— Умирам от глад — отвърна той и почувства, че наистина е така.
— Е, какво искаш?
— Какво има?
Арби седна на тапицираното канапе и се изтегна, докато гледаше как Кели тършува из хладилника.
— Ела и виж сам — отговори тя ядосано. — Не съм тъпата ти прислужничка.
— Добре, добре, успокой се.
— Смяташ, че всички трябва да ти слугуват.
— Не е вярно — каза той и бързо стана от канапето.
— Такъв глезльо си!
— Ей, какво толкова е станало?! Успокой се! Ядосана ли си заради нещо?
— Не, не съм — отговори Кели и извади от хладилника опакован сандвич. Арби, застанал до нея, надзърна вътре и грабна първия, който му попадна.
— Не искаш този — спря го тя.
— Искам го.
— Това е салата от риба тон.
Арби не понасяше салата от риба тон. Остави бързо сандвича и започна да оглежда останалите.
— Онова вляво е пуйка — каза Кели. — В кифличката.
— Благодаря — отвърна Арби и взе сандвича.
— Няма проблем — кимна Кели и захапа своя сандвич лакомо.
— Слушай, поне признай, че аз измислих как да дойдем тук — каза той и внимателно разгъна сандвича, като остави опаковката внимателно настрана.
— Да, така е. Признавам. Това е твоя заслуга.
Арби започна да се храни. Струваше му се, че през живота си не е ял нищо по-вкусно. Беше по-добро дори от сандвичите с пуйка, които правеше майка му.
Мисълта за майка му го накара да се сепне. Беше гинеколожка, удивително красива. Имаше много работа и рядко оставаше у дома, но когато я виждаше, му се струваше толкова спокойна! И самият Арби се чувстваше спокоен с нея. Помежду им се бяха установили специални отношения, независимо че напоследък тя сякаш се безпокоеше от това дето знае толкова много. Една вечер влезе в кабинета ѝ, докато работеше върху някаква статия за нивото на прогестерона и стимулирането на овулацията. Погледна над рамото ѝ към колоните от цифри и ѝ предложи в анализа на данните да използва нелинейно уравнение. Тя го изгледа учудено, някак замислено и дистанцирано от него и той си помисли, че…
— Ще взема по още един — каза Кели и отново отиде до хладилника. Върна се, стиснала по още един сандвич в двете си ръце.
— Мислиш ли, че има достатъчно? — попита Арби.
— На кого му пука? Умирам от глад — отговори тя и скъса опаковката на единия.
— Може би не трябва да ядем…
— Арби, след като се тревожиш толкова, защо не си остана вкъщи?
Реши, че Кели има право. С изненада откри, че и той някак си бе излапал сандвича, така че взе и другия.
Кели започна да яде и се загледа през прозореца.
— Чудя се каква ли е тази постройка, в която влязоха. Изглежда запустяла — каза тя.
— Да. От години.
— Защо им е било да строят толкова голяма сграда на този безлюден остров край Коста Рика?
— Може би е нещо секретно.
— Или опасно.
— Да. Или опасно — съгласи се Арби. Представата за опасността беше едновременно интригуваща и тревожна. Почувства се далеч от дома.
— Питам се какво ли са правили там… — каза Кели. Стана от канапето, все още със сандвича в ръка и отиде до прозореца. — Наистина е голяма постройка… Хм… странно.
— Кое?
— Погледни… всичко е обрасло с храсталаци и трева. Тук, около нас, също. Тревата е доста висока.
— Е?
— А ето там — Кели посочи недалеч от караваната — има разчистена пътека.
Арби се приближи до прозореца и погледна. Наистина само на няколко метра от тях тревата беше стъпкана и пожълтяла. На много места се показваше гола пръст. Беше широка, съвсем ясно очертана пътека, прекосяваща поляната отляво надясно.