Малкълм не ѝ се обади, макар че получи от него картичка за рождения си ден. „Честит рожден ден — бе надраскал на гърба. — Радвай се, че си далеч от този тип. Ще ме вкара в лудницата.“
ПЪРВА КОНФИГУРАЦИЯ
В консервативната област, далеч от границата на хаоса елементите се смесват бавно, без ясно очертана закономерност.
Форми с аберации
В гаснещата светлина на следобеда хеликоптерът се плъзгаше над очертанията на бреговата линия, над мястото, където гъстата джунгла се срещаше с водата. Бяха прелетели над последните рибарски селища преди десет минути. Сега отдолу се виждаше само непроходима костариканска джунгла, блата и цели мили пусти пясъци. Марти Гутиерес седеше до пилота и наблюдаваше брега през стъклото. По тези места нямаше дори пътища — поне той не виждаше такива.
Гутиерес беше спокоен по нрав трийсет и шест годишен американец с брада, биолог, който живееше в Коста Рика от осем години. Бе дошъл, за да изучава туканите в джунглата, но впоследствие бе останал като консултант към биологическия резерват Карара, националния парк на север. Включи микрофона за свръзка и попита пилота:
— Още колко?
— Пет минути, сеньор Гутиерес.
Гутиерес се обърна назад и каза:
— Още малко.
Но високият мъж, който се бе свил на задната седалка на хеликоптера, не реагира и дори не показа дали е разбрал, че му говорят. Седеше, опрял брадичка на юмруците си и долепил смръщено лице в стъклото.
Ричард Левин носеше избелели от слънцето зелени дрехи, а на главата му беше нахлупена шапка с широка периферия. На врата му висеше олющен бинокъл. Неугледният вид не му пречеше да изглежда съсредоточен. Лицето му беше напрегнато и сериозно.
— Какво е това място? — попита.
— Нарича се Рохас.
— Значи сме на юг?
— Да. На около петдесет мили от границата с Панама.
Левин се взря в джунглата.
— Не виждам никакви пътища. Как е било намерено това нещо?
— Двама души с палатка. Дошли са с лодка и са направили лагер на брега.
— Кога е станало?
— Вчера. Зърнали го и хукнали презглава.
Левин кимна. Както бе подпрял глава с дългите си ръце, приличаше на насекомото богомолка. Това беше прякорът му в университета — отчасти заради външния му вид, отчасти заради склонността му да отхапва главата на всеки, който не е съгласен с него.
— Идвали ли сте друг път в Коста Рика? — попита Гутиерес.
— Не. Първица ми е — отвърна Левин и махна с ръка, за да покаже, че не иска да го занимават с празни приказки.
Гутиерес се усмихна. След толкова много години Левин си оставаше непроменен. Все още беше един от най-способните и досадни учени. Двамата следваха заедно в Йейл, после Левин се бе отказал от доктората, за да защити степен в областта на сравнителната зоология. Тогава обяви, че не се интересува от практическата работа, с която се занимаваше Гутиерес, Беше я нарекъл „събиране на папагалски курешки от целия свят“.
Истината бе, че Левин — умен и упорит — имаше влечение по миналото, по света, който отдавна не съществуваше. Учеше непрекъснато, до полудяване. Славеше се с невероятната си памет, с арогантността си, с острия си език и неприкритото удоволствие, което изпитваше, посочвайки грешките на своите колеги. Един от тях бе казал: „Левин никога не забравя, но и никога не позволява ти да забравиш.“
Практиците не обичаха Левин и той им отвръщаше със същото. В душата си беше човек на подробностите, класификатор на животински видове и се чувстваше най-добре, когато работеше над музейните сбирки, когато уточняваше принадлежността на видовете или преподреждаше скелети. Не му допадаха прахолякът и неудобствата на полевата работа. Ако можеше да избира, Левин никога не би излязъл от музея, но се бе родил във времето на най-големите открития в палеонтологията. През последните двайсет години броят на известните видове динозаври се беше удвоил, а на всеки седем седмици биваше описван по един нов вид. Репутацията му го принуждаваше да пътува по целия свят, за да изучава находките и да дава експертното си мнение на специалисти, които не искаха да признаят, че се нуждаят от него.
— Откъде идваш? — попита го Гутиерес.
— От Монголия. Бях в пустинята Гоби, на три часа от Улан Батор.
— О! И какво имаше там?
— Джон Рокстън беше открил нещо. Част от скелет на велоцираптор според него. Искаше да му хвърля едно око.
— И?
Левин сви рамене.
— Рокстън никога не е познавал костите. Той ентусиазирано набира средства, но когато наистина открие нещо, не знае какво да прави.