— Предполагам, че двойното прехвърляне просто те е превъзбудило — каза Майлс.
Нишър се усмихна. Клепачите му се притваряха. Валиумът бе започнал да действа и той се отпускаше.
— Май направо бях откачил — призна си Нишър. — Мислех, че ще мога да го обясня на всички. Мислех, че просто трябва да хващам хората по улицата и да ги карам да се откажат от ограниченията, да им покажа, че телата им са предназначени именно за любов. Но, разбира се, съм действал твърде истерично. И съм ги изплашил. А после ченгетата ме хванаха.
— Как се чувстваш сега? — попита Майлс.
— Изморен и объркан. Но съм отново на себе си, както се казва. Може всичко онова да е било халюцинация. Обаче няма значение. Важното е, че съм отново в моето време, когато все още има войни, енергийна криза и сексуални ограничения, и аз не мога да направя нищо, с което да променя това.
— Струва ми се, че ти се приспособи много бързо — отбеляза Майлс.
— Да, дявол да го вземе. Никой не би могъл да обвини Леонард Нишър, че се приспособява бавно.
— Мисля, че си добре — каза Майлс. — Но ми се иска да останеш тук няколко дни. Това не е наказание, моля да ме разбереш. Просто ни се иска да ти помогнем.
— Добре, докторе — сънливо изрече Нишър. — Колко време ще остана?
— Може би не повече от ден-два. Ще те пусна веднага, щом бъда удовлетворен от състоянието ти.
— Хубаво — измърмори Нишър. И заспа. Майлс каза на санитарите да се навъртат наблизо и предупреди сестрата от психиатрията. После си тръгна към дома, който се намираше наблизо.
Докато затопляше пържолата си за вечеря, Милър си припомняше разказа на Нишър. Разбира се, не можеше да бъде вярно. Но да предположим, само да предположим, че наистина се е случило. Ами ако в бъдещето наистина са постигнали състояние на полиморфно-перверзна сексуалност? Все пак имаше доста доказателства, че пространствено-времевите аномалии наистина съществуват.
Той внезапно реши да посети отново пациента си. Излезе от апартамента си и се върна бързо в болницата, привличан от странно, настойчиво чувство.
Във второ крило на регистратурата нямаше никой. Нямаше го и полицая, който обикновено стоеше в коридора. Майлс хукна по коридора. Вратата на Леонард беше отворена и Майлс надникна вътре.
Някой бе прибрал леглото на Леонард и го бе опрял на стената. Така на пода оставаше достатъчно място за двамата санитари (единият бивш защитник на „Детройтските лъвове“), психиатричната сестра Норма, две сестри-стажантки, един полицай и жена на средна възраст от Денвър, която бе дошла на свиждане със свой роднина.
— Къде е Леонард? — извика Майлс.
— Този тип трябва да ме е хипнотизирал — отвърна полицаят, които бързо си вдигаше панталона.
— Той ни проповяда послание за любов — каза жената от Денвър, докато се загръщаше с усмирителната риза на Леонард.
— Къде е той? — изкряска Майлс.
Белите пердета се развяваха пред отворения прозорец. Майлс погледна навън в тъмнината. Нишър бе избягал. Запален от краткотрайното си видение от бъдещето, той сигурно бе тръгнал да проповядва своето любовно послание по цялата страна. „Би могъл да бъде навсякъде — помисли Майлс. — Как, по дяволите, бих могъл да го намеря? Как бих могъл и аз да се присъединя към него?“