Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега º се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.
Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.
Седемдесет и шест.
Мили Боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.
Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.
– Видя ли? Тук е! – каза жената с яркочервената коса.
Във фините бръчици около очите º се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.
– Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? – додаде тя.
– Не – отговори старицата.
Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.
– Какво ще правим тогава?
– Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.
Аби стана.
– Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!
Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата º последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.
– Булахдин ми се обади, след като си º отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук – обясни Селма.
– Нямаше как да дойда сама – добави Булахдин. – Миналата година ми взеха шофьорската книжка.
– Съжалявам – каза Аби.
Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе
най-старата º и редовна гостенка. Ходеше, преви-
та като папрат, все едно пори света с главата нап-
ред. Със съпруга º Чарли – и двамата бивши професори – идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хос-
пис. Оттогава Булахдин идваше сама – подмолна
природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя ня-
как си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-
добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.
– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.
– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.
– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.
– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!
Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.
– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.
– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.
Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.
– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.
– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.
Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.
– Тайна ли е?
– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.
– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.
– А ти какво ще правиш? – попита Булахдин.
– Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.
Булахдин изсумтя.
– Представям си как е реагирала Лизет.
– Не иска да си тръгва.
Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.
– Джак не е с нас, ако търсиш него – каза Булахдин.
– Е, него бих го докарала с удоволствие – вметна Селма.
Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.