– Съжалявам. Няма да се застояваме.
Леля º я потупа по бузата. Големият º пръстен от зелен камък докосна кожата º прохладно и успокоително като ласка на гадателка.
– Ще останете, колкото искате. – Тя се обърна към колата. – Донесли сте достатъчно багаж.
Кейт погледна към багажника и едва сега осъзна колко е претъпкан.
– Девън, какво е това?
– Багажът ми – отвърна момичето. – Нали ми позволи да обличам каквото пожелая!
– Всичко ли взе?
Освен куфарите имаше поне още четири брезентови раници.
Девън сви рамене.
– Колкото успях да побера.
– Но ние не знаехме дали ще останем!
– Аз знаех.
– Сега виждам приликата – усмихна се Аби и вдигна една от раниците.
4.
Бунгалата не бяха точно на брега. Дърветата скриваха езерото, но присъствието му се долавяше като топлина от огнище – колкото по-близо си до водата, толкова посилно я усещаш. Постройките бяха разположени като в селце – по шест от двете страни на каменна алея. Бунгало 13, боядисано в бледооранжево и с черни капаци на прозорците, се намираше в далечния край на въображаемата задънена улица.
Аби изкачи стъпалата и застана пред вратата, над която покривът се спускаше косо като тента. Отключи и Кейт и Девън влязоха след нея с чантите си. Кейт внезапно си спомни, че преди петнайсет години бяха отседнали в същото бунгало. Позна овехтялото червено канапе, евтините пейзажи и няколко несъвместимо скъпи вещи – лампа „Тифани“ и старинно дъбово писалище.
До кухненския плот в далечния край на стаята имаше врата. Девън пусна чантите и се втурна към нея.
– Мамо! Виж!
Кейт отиде при нея и надникна през прозорчето на вратата. На тясната задна веранда бяха струпанин клони и сламки, сякаш някакво огромно създание е свило гнездо там. Тя отвори вратата.
– Кой го е направил? – попита Девън.
– Не знам.
Пропука съчка и двете се загледаха навън. Нещо, подобно на заострена опашка, изчезна бавно зад ъгъла на бунгалото.
– Привечер елате на моравата – обади се Аби зад тях.
Те подскочиха и се обърнаха към нея.
– Ще изпечем нещо на грила. Другите две гостенки ще се зарадват да ви видят.
– Има ли алигатори тук? – попита Кейт, прегърнала Девън през рамо.
– В Изгубеното езеро? – засмя се леля º и поклати глава. – Няма. Хората все си мислят, че има. Е, бизнесът сигурно щеше да върви по-добре, ако имаше. Но за да видите алигатор, трябва да отидете чак в Окънфоки. Ще дойдете да вечерята на моравата, нали?
– Да. Да, разбира се – кимна Кейт. – Благодаря.
Аби се поколеба. Изгледа ги, сякаш са предвестници, ала незнайно на какво. Накрая се обърна и излезе. Затвори врата и в стаята се възцари тишина.
Майка и дъщеря се огледаха. Е, бяха дошли. А сега какво?
– Хайде, хлапе – побутна Кейт Девън. – Чака те много работа.
*
Разопаковаха багажа, излязоха пред вратата и изядоха кексчетата на Лизет с шунка и кашкавал и пая със сливи. Кейт съзерцаваше унесено притихналия стар лагер.
Нищо конкретно през онова лято преди петнайсет години не обясняваше незабравимото му очарование. Останаха тук малко повече от две седмици. Днес, щом видя книгите в главната къща, тя си спомни как прочете няколко – отнасяше ги на дока и по цял ден се застояваше там. Гостите бяха много, но нямаше млади хора и на нея º доскучаваше.
После обаче срещна момче на нейната възраст. Не беше от гостите. Живееше някъде наблизо, в гората. Името му º убягваше, изгубено някъде във времето.
Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не º обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет – все още дете – и всичко º се струваше възможно. След като родителите º решиха да си тръгнат – внезапно, това го помнеше – тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща º почина.
Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?
Замисли се и отговорът изведнъж º се стори съвсем лесен.
Тук бе оставила детството си.
Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря º надникна, видя я върху матрака и легна до нея.