– Атланта не е близо – вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.
– Това пък какво ще рече? – скастри я Булахдин.
– Ще рече, че иска нещо.
– О, я стига! – тросна се старицата. – Не я слушай, Аби.
Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето º като дим от магьосническа отвара.
– Хот-догът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема – обясни тя. – Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.
– Ела тук, бебче. Седни до мен – обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. – Искаш ли бонбонче?
Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.
Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата º се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.
– Наричаш това бонбонче? Ха! Ела с мен…
момиче – поколеба се Селма, сякаш вече е забравила името на Девън. – Ще ти дам истински бонбони.
– Може ли, мамо?
Кейт се обърна инстинктивно към Аби и реакцията º накара леля º да се усмихне. Никой вече не я поглеждаше за потвърждение по този начин. Навремето хората в града идваха често тук да се посъветват с нея. Аби винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Разривът бе настъпил толкова постепенно, че тя се чудеше дали спря да помага, защото хората престанаха да идват, или обратното. Кимна окуражително на племенницата си. Отначало Селма винаги оставяше неприятно впечатление у жените.
– Може – каза Кейт на Девън. – Но ще го изядеш за десерт след вечерята.
– Селма, не бива да водиш детето в бунгалото си – възрази Булахдин. – Вътре прилича на бордей.
– Какво е бордей? – попита момичето.
– Място само за красиви жени – отговори Селма и тя я последва като коте, подгонило връвчица.
Кейт ги проследи с поглед.
– Не се безпокой – успокои я Булахдин. – Селма наистина има по-хубави бонбони. Но не го прави от добро сърце, а за да каже: „Няма по-хубави бонбони от моите“. Помни ми думата.
– Селма не изглежда… много щастлива тук – отбеляза Кайт.
Старицата поклати глава.
– О, нарочно създава такова впечатление. От трийсет години идва всяко лято. Да си отдъхне според мен. Омъжвала се е седем пъти. На нейно място и аз щях да се нуждая от почивка. Е, остава º само още един опит.
– Още един опит за какво? – учуди се Кейт.
Булахдин се приведе към нея и отвърна:
– Да си намери съпруг. Селма има осем магии. Осем сигурни възможности да се омъжи, за когото пожелае. Вече е използвала седем. Изгарям от любопитство за кого ще използва осмата магия. Сигурно ще е голяма клечка. Нали е последният º шанс. Ще има много пари. И вероятно ще е стар.
Кейт погледна отново към Аби. Този път тя само се усмихна. Кейт се поколеба и накрая попита:
– Имаш предвид истински магии?
– Така твърди тя.
– Значи смята, че има магически сили – заключи Кейт и очите º се насочиха натам, където бяха изчезнали Селма и Девън, сякаш се колебае дали не е сбъркала, позволявайки на дъщеря си да отиде с тази жена.
Булахдин се разсмя, протегна се и я потупа по ръката.
– Измисляме си магии, когато искаме нещо, което смятаме за непостижимо. Мисълта, че е фатална жена, я кара да се чувства щастлива. А ние се преструваме, че º вярваме.
След минута Девън дотича при тях с шоколадов бонбон, увит в златист станиол. Селма ситнеше след нея.
– От моите бонбони по-хубави няма – заяви тя и седна сама на масата встрани от тях.
– Казах ли ти? – намигна възрастната жена на Кейт. – Селма, на четирийсет километра наоколо няма мъже. Никога ли не си изключваш чара?
– Не, разбира се – вирна брадичка тя.
– Тук наистина няма по-хубави бонбони от нейните – подкрепи я Девън. – Не искам да се изключва.
Притъмняваше се. Единствената светлина струеше от нанизите блещукащи лампички, увити около стълбовете на чадърите. Аби ги намери в склада и реши да ги извади за това последно лято и те осейваха моравата с точици светлина. Гостите º ядяха хот-дог с кафява горчица и картофена салата с копър в хартиени чинийки и разказваха за летата си тук. За лятото, когато валя всеки ден и тапетите се отлепиха от стените, а тревата бе застлана с килим от жаби. За сушавото лято, когато дъното на езерото се виждаше и гостите газеха из тинята, и намираха дрънкулките, които смятаха за изгубени във водата – монети, барети, пластмасови войничета. Кейт почти не продумваше, но историите явно я развеселяваха.