Аби току я поглеждаше. Кейт бе признала колко трудна е била годината след смъртта на съпруга º. Това не беше необичайно, особено за жена от семейство Морис. Фактът, че дойде тук обаче, показваше целеустременост и воля, необичайни за скърбящите жени от семейство Морис. Приличаше на човек, който излиза навън за пръв път от дълго време.
След като се нахраниха, се възцари мълчание. Чуваше се само странният хор на нощните птици и щурците, които сякаш се надпяваха от двата бряга на езерото.
Девън вдигна бонбона, който Селма º беше дала, и Кейт º кимна, че вече може да го изяде. Шумоленето на станиола привлече вниманието на Селма. Детето лапна бонбона с изражение „леле, колкото е вкусно“ и на устните на Селма се появи подобие на усмивка, която се стопи ненадейно.
– Напомня ми времето, когато имаше млади хора тук. Ще ми липсват летата тук – каза Булахдин и напълни отново буркана си с вино.
Винаги се понапиваше нощем. Понякога Аби се питаше дали не идва тук, за да пие на воля, без децата º да я контролират.
– Знаете ли какво ще направя? Ще организирам парти. С украса, алкохол и музика. Да! Ще се сбогуваме с това място с парти! Следващата събота. Ще напишем хубав край на историята! Не най-добрият, но достатъчно добър.
Булахдин порови из чантата си, намери бележник и химикалка и започна да пише.
– Ще има ли танци? – попита Селма от масата си.
– Само ако се съгласиш да танцуваш с мен – отвърна Булахдин.
Другата жена въздъхна.
– Не, благодаря.
Прощално парти… Смутена, Аби стана и започна да събира хартиените чинии и чаши. Кейт веднага се изправи да º помогне. Девън си избърса ръцете в роклята и отиде да разгледа жабата, която дебнеше насекомите, привлечени от блещукащи-те светлинки. Когато Девън мина край нея, Селма се приведе настрани да отбегне шоколадовите º пръсти.
– Пазиш ли дансинга, който с Джордж изваждахте нощем? – попита Булахдин. – Големите дървени плоскости, които се сглобяваха една за друга?
– Видях ги в склада до лампичките – отговори Аби. – Съвсем ги бях забравила.
– Хубави времена бяха, нали? Танци в летните нощи… – Старицата се полюшна на стола в ритъма на въображаема мелодия. – Джордж дори наемаше оркестър в съботните вечери. Помниш ли? Кейт, ще дойдете ли с Девън?
Кейт изсипа останките от вечерята в найлоновия чувал в дървеното кошче за отпадъци до скарата.
– Не знам дали ще бъдем тук.
– О… Мислех, че ще поостанете – поклати глава Булахдин. – Да помогнете на Аби.
Кейт се обърна към леля си:
– Имаш ли нужда от помощ?
– Предстои ми сериозно преместване – отвърна тя и изхвърли хартиените чинии и чаши в кошчето.
Трудно преместване. Почти непосилно.
– Ще се радвам да ти помогна.
Аби се поколеба. С тези темпове Лизет изобщо нямаше да се включи. Ала така поне º предоставяше извинение да отлага.
– Сигурна ли си?
– Девън е в лятна ваканция. Багажът ни вече е пренесен в новия ни дом. Скоро ще започна работа в кантората за недвижими имоти на свекърва ми, но не сме определили точно кога.
– Брокер на недвижими имоти ли си? – попита Булахдин.
– Не. Със съпруга ми имахме магазин за велосипеди. – Тя замълча. – Мат почина и аз го продадох.
– Съжалявам. – Лицето на старицата посърна едва забележимо.
– Е, ако останете, може да ми помогнете – заключи примирено Аби.
Прощално парти. Помощ при преместването. Всичко си идваше на мястото. Едва сега призна пред себе си, че прие появата на Кейт и Девън като знак да не продава „Изгубеното езеро“, защото има начин да го спасят. Глупава надежда, разбира се, понеже идването на членове на семейството º никога не предвещаваше добро.
Булахдин отпи тържествено от виното и остави буркана върху масата.
– Добре! Значи ставаме петима за партито – отбеляза. – Не! Шестима! Ще го организираме през деня, та и Лизет да дойде.
Кейт я изгледа въпросително.
– Не може ли да дойде през нощта?
– Лизет смята за лоша поличба да се готви по тъмно. След залез гледа да не се навърта край храна. Затова закуската и обядът се сервират в голямата къща, а вечеряме на моравата. Джордж направи камините, та гостите сами да си сготвят вечеря. – Аби проследи с усмивка как погледът на племенницата º се насочва към осветения прозорец на втория етаж – спалнята на Лизет. Край прозореца се мярна сянка, сякаш Лизет ги наблюдаваше. – Сигурно ти се струваме много особени.
– Не – поклати глава Кейт. – Точно затова съм запомнила мястото.
Чу се шум от приближаваща се кола и всички се обърнаха. Не след дълго сред дърветата блеснаха фарове. Кейт уплашено потърси с поглед Девън и я повика. Дъщеря º, изгубила интерес към жабата, подскачаше по моравата от едно езерце светлина до друго. Сега обаче се втурна бързо към майка си. „Любопитно – рече си Аби. – Какво ли си помислиха?“