Вдигна каната и си наля кафе. Сложи захар и сметана, докато кафето заприлича на карамел. Майка º го пиеше така. „Толкова сладко, че да те целуне“, казваше. Майка º се промени след смъртта на баща º, ала понякога изглеждаше почти нормална. Когато можеха да си го позволят, двете ходеха на кино, вмъквайки тайно бонбони и напитки, за да не ги купуват прескъпо от щанда в киносалона. В петък вечер си слагаха храната в подноси в скутовете и гледаха заедно телевизия. Понякога майка º сплиташе косата º в неделя и º позволяваше да спи върху сатенената възглавница, та плитките да се запазят през нощта и сутринта да отиде с красива прическа на училище.
Искаше º се хубавите мигове да са били повече, да е запазила повече спомени, които да º помагат да поглежда назад.
Облегна се на стола и си представи, че не се връща в Атланта. Представи си, че се скрива тук завинаги. Глупави блянове! Невъзможни! Аби продаваше „Изгубеното езеро“. А Кейт бе длъжна да приеме факта, че се съгласи да заживее със свекърва си Крикет – макар Мат да не би го одобрил, а възпитателните методи на свекърва º да не съвпадаха с нейните – защото се страхуваше. Сега имаше достатъчно пари – от продажбата на къщата и на магазина на Мат. Би могла да направи каквото пожелае. Да се премести навсякъде. Ала никога не бе оставала сама. Живееше с майка си, а после с Мат. След смъртта на Мат в живота º зейна празнота, за чието съществуване не подозираше. Липсваха º родителите º, ала именно след смъртта на Мат осъзна колко изолирана е била, как няма никаква опора. Крикет се намеси и през последната година запълваше тази част от ежедневието º, ала двете с нея не бяха сполучливи заместители на това, което всъщност всяка от тях желаеше. Е, все пак бе по-добре от нищо. Оплетеше ли конците, забравеше ли нещо, имаше подкрепление. Ами ако пак заспи за цяла година? Ако не успее да е родител, какъвто Девън заслужава? Ако не се справи сама?
Взе си бисквита. Не искаше да мисли. Сега с Девън щяха да се радват на „Изгубеното езеро“, на отнесената му собственичка, на нямата му готвачка и на гостите с брачни магии и планове за прощално парти.
Щяха да се насладят на последното си най-хубаво лято, което някак си напомняше сбогуване с много повече от езерото.
*
Джак Хъмфри седеше сам в трапезарията в голямата къща. Местният вестник лежеше сгънат на масата до него. Беше го прочел два пъти.
Лизет вече бе започнала да приготвя обяда в кухнята. Нещо с канела – успокояващо ухание, напомнящо му тихи зимни нощи.
Отвън долетяха гласове. Непознати гласове.
Стана и погледна през прозореца.
Булахдин седеше до масата за пикник и пишеше в бележник. Сутринта на закуска спомена нещо за прощално парти, на което ще присъстват само гостите на Аби. Джак не възрази. Булахдин беше мила жена. Преди много време преподавала литература в университет. Джак смяташе, че всеки, който чете, не може да е лош човек. Отначало предположи, че Булахдин предпочита книгите пред говоренето, ала сгреши. Понякога тя идваше при него в трапезарията и говореше ли, говореше. Веднъж я попита:
– Не искаш ли да почетеш? В дневната има стотици книги.
Тя се засмя и му отговори:
– Чела съм всичките. Знам как завършват. Така ми харесва. Прочета ли ги сега, краят ще ми се стори различен.
Той не я разбра, но пък английският не беше любимият му предмет.
Селма седеше до масата зад Булахдин. Правеше си маникюр. Джак се отдръпна леко назад, за да не го забележи. Познаваше Селма от трийсет години и все още не проумяваше дали флиртува сериозно или не. Това явно я развеселяваше. Той винаги се стараеше да я отбягва. Ала му беше по-лесно, когато наоколо имаше повече мъже.
Селма и Булахдин не разговаряха и Джак се почуди откъде долитат гласовете. После видя висока млада жена с къса рокля на цветя и джапанки да върви към къщата. До нея подскачаше момиченце в поличка на балерина и розова велосипедна каска. Говореше на висок глас и обикаляше в кръг около младата жена. Момиченцето погледна към Булахдин и Селма и попита нещо майка си. Тя º кимна и то изтича и седна до Булахдин.
Едва след миг Джак осъзна, че младата жена продължава да върви към къщата и ще влезе при него.
Втурна се към масата и седна.
Той не беше общителен човек.
Би трябвало да бъде, понеже произхождаше от богато старо семейство – динамични южняци от Ричмънд. Имаше трима по-големи братя – адвокат, телевизионен журналист и собственик на развъдник за коне. Отрасна сред непоносимия шум на бумтящите им гласове. Понякога му се приискваше единствено да запуши уши. Прокрадваше се из къщата, търсейки тихи кътчета. Родителите му просто клатеха глави. Трима самоуверени синове им бяха достатъчни. О, знаеше, че родителите му го обичаха и дори братята му го защитаваха с цената на немалко синини от децата, които му се подиграваха в училище. Ала не очакваха много от него. Той самият не знаеше какво да очаква. Беше блестящ ученик, но щом настъпи моментът да замине в колеж, колебанието го парализира. Нямаше представа какво да прави с живота си. Сподели страховете си с майка си, а тя го целуна по бузата в стаята му в университетския пансион през първия ден от първата му студентска година и му предложи през смях: