Той кимна, без да вдига очи.
– Приятно ми е.
В същия момент под вратата на кухнята се подаде бележка.
Кейт я погледна изненадана. Стигаше до пръстите на краката º. Стиснала подноса с една ръка, тя се наведе да вземе бележката. Прочете я и промърмори:
– Хмм…
На Джак му се прииска да я попита какво пише в бележката, но не посмя.
Кейт остави подноса върху ниската масичка в ъгъла и сложи бележката до него.
– Беше ми приятно да се запознаем, Джак – каза и излезе.
Когато вратата се захлопна зад гърба º, той стана и приближи до ниската масичка. Бележката, написана с красивия дантелен почерк на Лизет, гласеше: „Моля, остави нещата на масичката. По-късно ще ги взема.“
Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.
Джак пристъпи до вратата и почука.
– Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…
След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето.“
– Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.
Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета º сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.
Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.
Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина.“
– Разбира се – кимна той. – Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.
Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.
Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.
Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.
Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.
Той наблюдаваше смаяно как думите º се превръщат в дим.
Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.
Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.
*
– Хайде, Девън, да вървим! – извика Кейт, щом излезе от къщата.
„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ – помисли си. Джак не говореше много, а французойката изобщо не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак º се стори мил човек – с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.
– Къде отивате, момичета? – попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.
– Лизет ни помоли да напазаруваме в града.
– Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.
– Разбира се.
Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.
– Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.
Тя си пилеше ноктите на съседната маса.
– Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?
– Не пия никакви лекарства.
– Това обяснява много неща – констатира Селма.
– Ела с нас – предложи º Булахдин. – Ще напазаруваме за партито.
– Партито, на което няма да присъствам?
– Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.
– За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. – Тя вдигна ръце и ги огледа. – Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.
Булахдин сви рамене.
– Както решиш.
Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.
– Защо винаги се оставям да ме придумаш? – попита, сякаш са я убеждавали цял час. – Не ми ли се полага предната седалка?