– Не – отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.
Селма отвори задната врата и изгледа Девън.
– Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.
– Харесват ми дрехите ти.
– Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива – отвърна Селма.
– Благодаря – каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ – баща º º я бе подарил миналата година малко преди инцидента.
Девън не обичаше да кара колело – твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа – ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил – подари º каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще º хареса.
Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.
– Закопчахте ли коланите? – попита тя разнородния си екипаж. – Добре! Потегляме!
*
Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той º поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града – Сю – всяка събота от 9 до 13 часа“.
Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина – туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришешена хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.
– Отиди да помогнеш на Булахдин – предложи Кейт на дъщеря си. – Гледай да не изпусне нещо.
След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.
– Съжалявам – извини се тя.
– Няма проблем. – Кейт º подаде плика от Лизет.
Момичето прочете бележката и погледна Кейт:
– Край езерото ли сте отседнали?
– Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.
Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.
– Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.
– За последен път бях тук преди петнайсет години.
– О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя – каза момичето. – Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже º се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната º червена коса.
– Нея ли имаш предвид? – Кейт кимна към Селма.
Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, º говореше нещо и тя се смееше доволно.
– Да – сви устни момичето.
– Дойде с нас.
– Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. – Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. – Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!
– Организира прощално парти – усмихна се Кейт.
– Вярно е значи! – възкликна момичето. – Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.
– Вярно е. Поне така твърди леля.
– Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. – Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите º. – Кога е партито?
– В събота следобед, доколкото знам.
Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.
Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.
– Без да искам май поканих русото момиче на партито – призна тя.
– О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело – отвърна Булахдин.
– Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? – попита Селма, приближавайки до тях.