Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи – възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.
– Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти – обясни Булахдин.
– Това момиче ме мрази – отбеляза Селма.
– Ако спреш да флиртуваш с баща º, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?
Селма поклати глава и се отдалечи.
– Права си, няма значение.
6.
От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата º коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите º, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето º се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ º каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.
Косата º беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите º, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.
Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че º е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.
Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство – подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му – в предния джоб – си бяха там.
Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата º нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.
– Красива жена – отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.
Явно бе проследил погледа му.
– Не ти ли се струва малко млада за теб? – попита Уес.
– Не говоря за майката, а за червенокосата – уточни възрастният мъж.
В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Пооколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.
– Винаги съм си падал по червенокоси – додаде мъжът.
– Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? – попита Уес.
– Не, брюнетка си е – отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. – Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.
Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:
– Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.
– Имаш право – усмихна се чичо му и тръгна към вратата.
– Някой ден трябва да се видим всички заедно – подвикна му Уес. – Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.
– Да, да – кимна Ласло, без да се обръща. – Някой ден.
Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и вра-та си.
Субаруто от другата страна на улицата вече го нямаше.
– Сключваш сделка с дявола. – Възрастен мъж с посребрена брада надникна от кухнята – Грейди, готвачът.
Сигурно бе подслушвал през цялото време. Всички в малкия ресторант, запазил шика на пицария от началото на осемдесетте, бяха наострили уши като дебнещи сови. Разговаряха шепнешком, приведени на столовете, за да не пропуснат нито дума. Не след дълго мълвата щеше да стигне до Аби.