В гласа º се долови съжаление и Кейт се запита дали тя наистина иска да продава. По-рано я потърси да º помогне за описа, който явно я гнетеше. Ала Аби бе потънала вдън земя, сякаш нарочно отлагаше неизбежното. А и очевидно не споделяше въодушевлението на Булахдин за прощалното парти – не участваше в подготовката и гледаше да не го обсъжда.
– Може би го прави заради партито – обади се Булахдин от мястото си до масата за пикник. Девън седеше до нея. Джак се бе присъединил мълчаливо към тях и показваше на детето фокус с монета. – Поканих го.
– Така ли? – попита Селма. – Може и аз да дойда, щом ще има мъже. Танцуваш ли, Джак? – Тя мина край него и прокара пръсти по раменете му.
– Не – отговори той и се отдръпна от ръката º.
– За мъжа, който по-рано беше в къщата, ли говориш? – попита Кейт Аби. – Онзи с жълтата риза?
– Да.
– Стори ми се познат.
– И още как! – засмя се леля º. – Двамата бяхте неразделни през лятото, когато беше тук с родителите си.
Кейт извърна рязко глава към кея.
– Това той ли е?
– Уес ми поиска адреса ти, след като си тръгнахте. Липсваше му. – Аби взе царевичния кочан от ръцете º. – Защо не отидеш да го поканиш на вечеря?
Кейт кимна и изтри длани в роклята си. Тръгна през моравата към кея, питайки се дали всички са забелязали нетърпението º. Коленичил по средата на кея, Уес забиваше пирони в здрава светла дъска. Не беше сменил само някои греди – почти всички бяха нови.
Споменът изплува неочаквано. Видя го за последно точно тук. Седяха в края на кея, потопили крака във водата. Нещо между тях се променяше, нещо, което само времето бе прояснило. Почти от самото начало тя разбра, че Уес я харесва, както момчетата харесват момичетата. Беше º все едно, стига това да не пречи на приключенията им. Лека-полека обаче започна да я обзема нещо подобно на лятна треска. Извираше от гърдите º и се изпаряваше горещо от кожата º, когато той бе до нея. Докато седяха на кея през онзи следобед, Уес се премести и босият му крак случайно докосна нейния. Дъхът º секна. „Какво е това“ – помисли си почти паникьосана. Какво се е променило? Опита се да скрие смайването си от него, защото искаше всичко да си остане постарому. Забавляваха се чудесно. В пълно неведение Уес се обърна към нея да º зададе въпрос, но занемя и се втренчи в нея. Затаила дъх, тя се взираше в него, в блестящите червени кичури в косата му, в белега над дясната му вежда, в светлите му, почти руси мигли.
Той усети. Долови промяната и осъзна, че странната болест е заразила и нея. На лицето му се изписа облекчение както първия път, когато я видя да чете на кея – сякаш най-сетне има с кого да сподели всичко премълчано. Най-после имаше кой да го разбере.
Очите му се насочиха към устните º. „Какво значи това? – помисли си тя. – Какво ще направи сега? Защо въздухът не ми стига?“
Той се приведе бавно към нея.
В същия момент майка º я извика от моравата и двамата подскочиха. Кейт стана и му каза, че ще се върне след малко. Не знаеше, че майка º е събрала багажа им и си тръгват.
Повече не видя това момче.
Сега той беше мъж, широкоплещест и строен. Тя се усмихна, спомнила си колко бързо растеше Уес през онова лято, когато бяха на дванайсет. Ръцете и краката му се издължаваха секунда след секунда, все едно са направени от маджун.
– Ехо! – подвикна му Кейт, но той не я чу. – Ехо! – повтори посилно тя.
Никакъв отговор.
Спря на няколко крачки от него.
– Уес!
Той най-сетне изви глава и я погледна със сините си очи – болезнено познати сега, когато възелът в гърдите º бе започнал да се разплита. Наистина беше той. Косата му лепнеше по запотеното му чело, ръждивокафява като есен-но листо. Бузите му бяха порозовели от усилието. Излъчваше жизненост, съсредоточеност. Не го очакваше. Помнеше го като Санчо Панса, предания º оръженосец през онова лято. Изпълняваше всичките º желания. Позволяваше º да бъде Дон Кихот и се задоволяваше да остава в сянката º.
Той º се усмихна и остави чука.
– Съжалявам. Не те чух.
Втренчи се в нея, повдигнал вежди. След миг тя осъзна, че я чака да заговори.
– О… Аби те кани да вечеряш с нас.
– Съжалявам, не мога. Не знаех, че е станало толкова късно. – Той вдигна лице към небето – залязващото слънце в далечината приличаше на разжарен въглен. – Колко е часът?
Кейт извади телефона от джоба си. Включи го и видя всички пропуснати съобщения от Крикет. Бяха дузини. Трябваше да º се обади.
– Наближава осем – каза тя и прибра телефона в джоба си.
– Благодаря.