Отново паметта на тялото. Тръсна глава и включи телефона. Беше получила още две съобщения – едно от Крикет и едно от Кент Харуд. Кент и съпругът му Стърлинг – двама от най-добрите клиенти на Мат – купиха „Ферис Уилс“ след смъртта на Мат. Кент º пишеше: „Днес гледахме рекламата! Зарадвахме се да видим Мат. С Девън изглеждате страхотно. Наминете да ни посетите някой ден.“
Почуди се какво има предвид, но реши да му се обади по-късно. Сега имаше по-неотложна задача.
Крикет вдигна след две позвънявания и каза:
– Време беше, Кейт! Знаеш ли какви неприятности ми създаде? Връщаш ли се, или да дойда да те прибера?
Смяташе, че свекърва º ще е обезпокоена. Гневът на Крикет я свари неподготвена. Никой не обичаше Крикет да се ядосва. Не защото крещеше и хвърляше неща. Точно обратното. Ставаше спокойна и безчувствена, а тактиката º за нападение винаги бе съвършено обмислена.
– Неприятности? Какви неприятности? – попита Кейт.
– Бях уредила да те чака снимачен екип, когато пристигнеш у дома. Не прочете ли бележката ми?
– Не, не я прочетох – намръщи се объркано тя. – Защо ни е чакал снимачен екип?
– Защото снимаме нови реклами за „Ферис Риълти“. Днес излъчиха първата.
Кейт замълча. Приседна.
– Смятах да поговорим. Казах ти, че ще обсъдим важен въпрос, а ти реши да заминеш? Кой постъпва така?
„Кой ли? – помисли си Кейт. – Някой, който не иска да участва в големите планове на Крикет например.“
– Най-сетне реших да изляза на сцената. Ще се кандидатирам за Конгреса. Преди няколко месеца екипът ми реши да заснемем нови реклами за компанията ми, за да привлека вниманието на хората. Този път обаче преместването ще включва теб и Девън. След смъртта на Мат получих много съболезнования от зрителите на старите реклами. Питаха какво се е случило с него. Как се е стекъл животът му. Сега ще им покажем, за да си спомнят и него… и мен. – Тишина. – Кейт?
Младата жена още се учудваше колко равнодушно говори Крикет за Мат. Беше го прежалила още преди време, когато го бе изгубила заради Кейт. Затова няколко месеца след смъртта му настоя толкова спокойно да се освободят от дрехите му. Кейт не я спря. Опита се дори да º помогне. Понякога º разказваше историите, изплували в паметта º при вида на риза или обувки. На Крикет º стана неприятно и каза на Кейт, че предпочита да се справи сама. В онзи момент замъгленото съзнание на Кейт прозря за миг истината – свекърва º ревнуваше, че тя знае за живота на сина º повече от нея. Кейт спаси само една дреха на Мат от чистката на Крикет – тениската с пеперудата, скрита в плика с принадлежностите за шиене някъде сред вещите º в Атланта.
– Това ли правеше цяла година? Подготвяше кандидатурата си за Конгреса? – попита най-сетне.
Беше смаяна. Знаеше колко потайна е Крикет, ала не си представяше, че е крила точно това.
– Не, разбира се. Помагах на теб и на Девън да превъзмогнете този тежък период – отговори Крикет с глас, достоен за рекламен клип.
– Но си взела решението преди месеци? Защо не спомена нито дума? Цяла година се съобразявах с твоите желания, Крикет. Ала въпреки това си ме държала в неведение!
Другата жена ахна.
– Продадох къщата ти за повече, отколкото струваше, преместих дъщеря ти в частно училище, позволих ти да се пренесеш в дома ми, дадох ти работа… Това ли наричаш съобразяване!
– Не съм искала нито едно от тези неща – отвърна Кейт на висок глас и призрачните дами се обърнаха към нея. – И не искам да участвам в новите ти реклами. Те не са в памет на Мат. Той би се възмутил. И не би разрешил да снимат Девън. Помисли ли изобщо за това?
– По-скоро ти трябва да помислиш… – каза го лесно, сякаш се е упражнявала да изважда тази сабя от ножницата º с дълго, гладко движение. – И двете знаем, че доброто на дъщеря ти невинаги е било основната ти грижа.
Ето го – това, от което Кейт се боеше най-много. Крикет намекваше за инцидента с ножиците. Тя го очакваше от известно време. И сега, след като опасенията º се сбъднаха, случилото се º се струваше толкова далеч, като от предишен живот. Защо се страхуваше толкова? Защо се страхуваше да признае скръбта си? Крикет я беше складирала, за да я излъчи някой ден по телевизията, но това не означаваше, че и Кейт трябва да го прави.
– Не мога да повярвам, че изпитвах чувство за вина, задето не ти се обаждам. Мислех, че наистина се тревожиш за нас.