– Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.
Аби се поколеба.
– Не искам да злепоставям майка ти. – Тя погледна открито Кейт. – Представям си колко тежко е било детството º в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.
– Не се притеснявай – поклати глава Кейт. – Искам да разбера.
– Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка º е страдала. – Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. – Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не º хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не º хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох º още един повод за омраза.
Кейт помълча замислено.
– Не мога да повярвам, че татко º е позволил да дойде за това.
– Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.
Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.
– Тя се промени след смъртта на татко – каза племенницата º.
Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.
– Наричам го проклятието на Морисови.
– Едва не сполетя и мен – каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля º се запита дали прочита нещо там.
– Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде – констатира Аби.
Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.
Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.
– Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?
– Още не.
– Значи е нещо, което почти се е случило.
Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:
– Засега.
– И описът не е належащ.
– Физически, да. Но напоследък размишлявам много.
– Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?
– Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.
– А след това?
– След кое?
– Къде ще се върнеш след пътешествието?
– Не съм мислила чак толкова напред – засмя се Аби.
Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.
– Оставям те на спокойствие. – Обърна се към вратата, но спря. – Благодаря ти, Аби.
– За какво?
– Че си странна птица – усмихна се тя. – Вдъхваш ни надежда.
Амстердам, Холандия, зимата на 1963
Беше една от най-студените зими. Снегът се сипеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж – Лизет – отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството º в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите º сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща º, така ще порасне.
Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието º. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите º са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото º средство за общуване. Джобовете º винаги бяха пълни със смачкани листове.