Всяка нощ Лизет излизаше на балкона пред стаята си, запалваше ги с клечка кибрит и един по един ги пускаше върху снега по замръзналата улица. Започна да отслабва, защото се хранеше само когато º позволяваха да си сготви сама. И никога, за нищо на света, не вечеряше, защото бе разбила сърцето на възлюбения си на вечеря. При тази мисъл всеки залък засядаше в гърлото º.
Имаше обаче признаци, че Лизет се подобрява. Докато Аби и Джордж се пързаляха по каналите, тя често ги сподиряше по тротоара. Не откъсваше очи от тях и пляскаше шумно с напуканите си от студа ръце, за да ги предупреди, ако приближат опасно до невнимателни деца с шейни.
Един ден те се впуснаха с импровизиран танц върху леда. Стиснала протегнатата ръка на Джордж, Аби се завъртя толкова елегантно и º стана толкова приятно, че веднага повтори движението. Джордж я изпусна и, въртейки се като дервиш, тя полетя по канала. Той се спусна след нея, улови я през кръста и торнадото на тялото º го повлече. Изгубиха равновесие, Джордж падна по гръб, Аби полетя във въздуха и се строполи върху него. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях. След няколко опита успяха най-сетне да се изправят. Неколцина местни с бежови обувки и панталони и пъстроцветни шалове им помогнаха да изкачат стената на канала и всички заръкопляскаха. Аби погледна към Лизет – тя се смееше и цялото º тяло се тресеше. Не издаваше нито звук, но излъчваше заразителна радост и облекчение. С Джордж отидоха при нея. Паднала на колене, с кожа, блеснала от замръзнали сълзи, тя вдигна очи към тях – изтощена, ала пречистена, като човек, изпитал за пръв път от месеци нещо друго освен чувство за вина.
В този момент Аби разбра, че Лизет ще оздравее. Момичето ги следваше, защото у Аби съзираше какво е истинското щастие. Опитваше се да научи от нея нещо, на което никога не бяха я учили. За Аби бе истинско прозрение да осъзнае, че сме това, на което са ни научили. Ето защо жените от семейство Морис бяха такива. Те нямаха друг пример. Аби бе открила нова земя и се чувстваше горда и полезна. Вроденият º инстинкт да помага се осъществяваше. Скоро обаче щяха да попарят самонадеяността º. Щеше да научи важен урок. Лизет се променяше, защото искаше да се промени. Нито обичта, нито парите бяха способни да променят хора, които отказват да се променят.
Върнаха се в хотела със зачервени бузи и насълзени очи. По-късно Аби и Джордж щяха да излязат на вечеря. Да се изгубиш в Амстердам по време на снежна буря беше вълнуващо заради опасността. Сградите изглеждаха еднакви, преспи затулваха витрините на магазините, а понякога и цели улици. Веднъж се наложи да се подслонят при непознато семейство. Те не говореха английски, а Джордж и Аби не говореха нидерландски. Играха с децата и спаха на пода в кухнята. Беше прекрасна нощ. На сутринта обаче, когато най-сетне се върнаха в хотела, Лизет не беше на себе си от притеснение.
Същия следобед тя се качи в стаята си, а съпрузите отидоха на рецепцията да вземат пощата си. Бяха се застояли достатъчно в Амстердам, та писмата им от Париж да ги застигнат. За Аби това бе най-неприятният момент от деня. Тя взе писмата и седна на малкото канапе във фоайето, а Джордж поръча храна за стаята на Лизет – както всяка вечер, макар тя да не я вкусваше. Огладнееше ли много, призори се вмъкваше тайно в служебната кухня и си приготвяше нещо, оставяйки курабийки със захарна глазура и пресни питки, които работниците намираха по-късно, убедени, че пиршеството е дело на елфи.
Най-отгоре беше писмото на сестра º Мерили. Отвори го.
Аби,
Сигурно вече знаеш. Мама каза, че ти е писала. Всички ти писаха. Талбърт почина преди две седмици. Къде си? Защо си такава егоистка? Мама се опита да ти се обади, но в глупавия хотел, където сте отседнали, се правят, че нямат представа коя си. Принуждаваш ме да пиша в такова състояние! Едва държа химикалката! Нуждая се от теб, Аби. Съпругът ми го няма и не знам какво да правя. Куин не спира да плаче. Не разбира защо леля º Аби не е тук, когато всичко се разпада. Идвай си! Талбърт загина в твоята къща. Ти си виновна. Ела си у дома и ни помогни.
Мерили
Вцепенена, Аби изпусна писмото в скута си. Талбърт – мъртъв? Невъзможно. Беше толкова млад и изпълнен с живот. Помнеше го от сватбата си – как му се усмихваше Мерили, как танцуваше с нея и я прегръщаше, карайки я да забрави завистта. Той умееше да преодолява суетата и мрачните º настроения. Мерили от малка беше като изопната струна. Любовта му беше като балсам за раната на разочарованието на майка им, че не се е омъжила по-изгодно.
Аби погледна другите писма, препратени от Париж по едно и също време. Излъчваха зеленикаво сияние – вестители на една и съща лоша новина. Прииска º се да ги изтръска от скута си като паяци.