– Разбира се.
– Още сега?
– След минута.
Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждал да танцуват гостите на леля º. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него – Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново º се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.
Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко – че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.
– Кейт? – прекъсна мислите º Уес, усетил как опира чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.
Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.
Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.
Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото º олеква. Капчици пот потекоха между гърдите º. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.
Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните º както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.
И тогава тя видя колата.
Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого освен на Кейт.
Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.
От него излезе Крикет.
Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната º коса оформяше около главата º съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията º бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.
Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря º да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка º и баща º смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.
Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.
– Добре ли си? – попита Уес Кейт.
– Да – погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. – Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.
Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва º стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.
Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.
– Това значи те задържа толкова дълго тук – каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.
– Защо си дошла? – попита снаха º.
Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария º живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата º, сякаш º обличат дреха, която не иска да сложи.
– Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.
– И кара четири часа дотук? – възкликна Кейт. – Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.
– Но щях да пропусна очарователния танц – изцъка с език Крикет. – Кой е този?
Кейт не искаше да º каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота º. Време беше да поправи грешката.
– Казва се Уес.
– Него ли дойде да видиш?
– Не – въздъхна Кейт. – Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.
– Танцуваш така със случайно срещнат мъж?
Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да º доставя удоволствието да забележи.
– Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.
– Мат го няма едва от година.
– Знам.
– Бързо обръщаш нова страница – отбеляза Крикет.
– Бързо? – възкликна Кейт. – Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.
– Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? – Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. – Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти º позволяваш да облича, каквото поиска.