Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.
– Да се разделим ли? – попита Кейт Аби. – Така ще я намерим по-лесно, нали?
– Разбира се – отговори Крикет. – Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?
Аби погледна мимоходом Крикет, но очите º сякаш стигнаха до дълбините на душата º. По лицето º се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.
– Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.
– Насам – посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.
Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.
– Ето я – посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.
Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева º. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.
Тръгна към нея. Другите зачакаха.
Девън бе свила колене пред гърдите си – тъжна и ядосана тюлена топка.
– Няма да се върна – заяви.
Майка º клекна пред нея.
– Не бива да оставаш в гората през нощта.
– Исках да кажа, че няма да се върна с нея.
Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.
– Девън! – скастри я Кейт.
– Не е правилно – намръщи се Девън на майка си. – Не бива да живеем в къщата º. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! – настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.
Те мълчаха сконфузено.
– Направете нещо! – изкрещя отново.
Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.
Девън погледна майка си – диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.
– Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш – каза Девън. – Защо?
Кейт поклати глава. В гърлото º бе заседнала буца.
– Бях тъжна, слънчице.
Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:
– Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.
Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача – бе казал веднъж Мат за майка си. – Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“
– Не плачи, Девън – промълви Кейт и прегърна дъщеря си.
– Няма да се връщаме, нали? – попита тя, обвила здраво врата º с ръце.
– Няма, слънчице – Кейт я залюля леко. – Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.
Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и º подвикна:
– Насам!
Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.
Партито продължаваше с пълна сила – гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.
Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението º с думите:
– Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. – Очите му се плъзнаха към Уес. – Е, синко, промени ли решението си?
Аби се обърна към него.
– Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. – Уес погледна безизразно чичо си. – Не, не съм си променил решението.
Над рамото на Кейт Девън наблюдаваше втренчено момичетата на моравата, сякаш са сигнални светлинки.
– Да отида ли да си играя, мамо? – попита тя, което означаваше: „Писна ми да показвам на глупавите възрастни какво има пред очите им. Искам пак да съм дете.“
Тя я пусна на земята.
– Отиди, но не се отдалечавай.
Девън потупа Крикет по ръката.
– Чао, бабо. Скоро ще ти дойдем на гости.
Крикет се усмихна леко и всички проследиха с поглед Девън, устремена към момичетата. За миг на Кейт º стана тъжно, че не може да се върне с нея в детството си. Оставаше º само да наблюдава от разстояние и все повече да се отдалечава, докато накрая между тях се ширне океан.