Пресегна се и махна клонче от косата º.
– Не се ли радваш, Лизет? – попита я, защото това му се струваше съвършеното решение. Проблемът се разреши, без да се налага никой да прави нещо.
Тя кимна.
– Ще се виждаме всяка година както винаги. Не е необходимо да се местиш.
Лизет вдигна бележника и написа: „Имам работа в кухнята.“
Влезе вътре и пусна резето.
Уес стоеше до бюфета, хванал едната страна на големия дървен поднос, върху който се крепеше тортата.
– Готов ли си, Джак?
Джак кимна разсеяно, сетил се внезапно за думите на момиченцето.
„Защо не се борите?“
*
Селма проследи с поглед как Ласло повежда съпругата и дъщерите си и заедно с адвоката потеглят с черния мерцедес. Въздъхна облекчено.Не º се занимаваше с него. Огледа се за някой друг, въздъхна отново и седна, разтворила ветрилото. Май беше време да се прибира в бунгалото си.
– Набелязваш чий съпруг да откраднеш?
Тя вдигна глава и видя момичето от „Фреш Март“. Дебелият слой грим се топеше по лицето му. Краищата на косата му цъфтяха, явно прекаляваше със сешоара. Младите определно не умееха да ценят младостта.
– Британи, радвам се да те видя.
Момичето седна срещу нея.
– Опасявам се, че се отнасям несправедливо към теб.
– Нима? – проточи Селма. – Как така?
– Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата º… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.
Британи не се шегуваше. Искаше го наистина. И щеше да е толкова лесно. С едно дъхване Селма можеше да сбъдне мечтата º. Ала никога не го бе правила. Преди си го обясняваше с нежелание да умножава конкуренцията. Дълбоко в себе си обаче се питаше дали е редно. Младите жени не са наясно с последствията.
Остави ветрилото.
– Слушай, дете. Няма да успееш да спечелиш Уес дори да си като мен. Възможно е да откраднеш само някого, който копнее да го откраднат.
Британи я погледна объркано.
– Виждаш ли онзи мъж до Лизет?
Джак, Лизет, Аби, Кейт и Уес бяха изчезнали за малко, но сега стояха в далечния край на моравата, близо до кея. Очевидно се съвещаваха, но не си бяха направили труда да поканят Селма.
– Джак… Да. Познавам го.
– Ако се оженят, никога няма да го отнема от Лизет. Знаеш ли защо?
– Защото Лизет ще те прокълне? – предположи Британи.
Аби каза нещо на Джак и Уес и двамата влязоха в къщата. Лизет ги последва.
Селма въздъхна.
– Не. Защото Джак обича Лизет. Погледни сега баща си и майка си. Виждаш ли разликата?
Разбра я. Личеше си. Просто отказваше да приеме истината.
– Значи няма да ми кажеш как да стана като теб?
– Не искаш да си като мен.
– Искам! Искам да бъда щастлива!
– Току-що ти обясних как. – Селма се ядоса на себе си, задето се е разбъбрила. Изправи се и тръгна към бунгалото. Главата я болеше.
– Селма, ето те! – спря я Булахдин. – Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?
На Селма º хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.
– Обикаляме насам-натам – сви рамене тя.
– Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!
Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не º беше до нея.
– Защо се стараеш толкова? Защо всички се опитват да спасят това място?
– Защо тук ни харесва!
– На теб ти харесва.
Булахдин цъкна с език.
– Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!
– Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.
Тя се обърна и се отдалечи.
13.
Булахдин Рамзи бе родена в бедняшки квартал в Южна Каролина. Местните го наричаха „Края на света“ – много точно определение за всичките му жители. Те знаеха как ще премине животът им. Знаеха как ще свърши историята им на това място с кални улици и мирис на потни мъже и лой от кухните, от която завесите на прозорците неизбежно пожълтяваха. Щастливците, притежаващи прасе или пилета, ги пазеха ревниво. Често се случваше тялото на клетник, дръзнал да открадне животно, да потегли безжизнено към града. Тук протеинът се ценеше по-високо от злато.