Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да º каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата º, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.
Досега.
Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.
Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.
Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.
Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.
Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.
*
След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път – откакто се помнят, ахкаха всички – Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин – необичайно притихнала днес – стоеше в края на кея – дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка º я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.
– Каквото и да се случи, ще бъдем заедно – прошепна º тя. – Тук съм. При теб.
Когато Девън се събуди, майка º беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг – да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.
Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.
– Добре ли си, хлапе? – попита я Кейт.
– Той продължава да се тревожи.
– Кой?
– Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?
– Разбира се. Само да взема две бутилки вода от кухнята.
– Да отида ли при Булахдин? Няма да ходя никъде другаде. Девънско обещание! – добави тя, усетила колебанието на майка си.
Кейт кимна и тя се втурна по кея. Крилцата на фея върху гърба º се вееха, сякаш наистина лети. Мисълта как се носи над земята и лека като перце се рее в люляковото небе º харесваше, както º харесваха въображемите приятели и разговорите с алигатори. Неотдавна – в стария º живот – бе започнало да я обзема безпокойство, че дрехите º умаляват и все по-рядко изпитва нужда да държи ръката на майка си. Безпокоеше се как безкрайните възможности се топят и всичко става все по-действително.
Тук обаче не се чувстваше така. Радваше се, че ще останат по-дълго и няма да се връщат в Атланта. Върнеха ли се, майка º навярно пак щеше да се промени. А Девън я харесваше такава, каквато бе сега. Баща º го нямаше, но майка º беше тук. Тук, при нея!
Настигна Булахдин и забави ход.
– Здрасти, Булахдин! Какво правиш?
Тя разтърка очите си под слънчевите очила. Девън улови инстинктивно ръката º. Пръстите º бяха като клонки.
– Какво има?
Булахдин се усмихна и стисна дланта º.
– Нищо страшно, детенце.
– Изглеждаш тъжна.
– Тъжна съм – кимна тя. – Тъжна съм.
– Защо?
– Защото това място е неповторимо. Ако не успея да го спася, значи ли, че не мога да опазя и другите си истории? За съпруга ми Чарли? За момичето, което ми спаси живота, когато бях малка? Ако изгубя това място, губя чувството си за безкрая на възможностите, а единствено то ме крепи.
– И на мен ми харесва, че тук всичко е възможно – съгласи се Девън.
– Сигурно не е било писано. Не всеки край е щастлив, нали? – Старицата замълча и се извърна рязко. Селма стоеше зад тях, стиснала в едната си ръка бял хартиен слънчобран, а в другата – обувките си с високи токчета. – Селма, не те чух! – отбеляза хладно.
– Събух се, за да не падна в тази клоака – обясни тя.
– Какво е клоака? – полюбопитства Девън.
– Място, което красивите жени отбягват – обясни º Селма.
– Какво има, Селма? – попита Булахдин. – Какво те води насам? Тук няма мъже, а едва ли си дошла да ни правиш компания.