– Кейт ме помоли да предам на Девън да отиде при нея, когато е готова. Седнала е ей-там – посочи Селма.
– Върви, скъпа – подкани я Булахдин и пак се взря във водата.
Девън и Селма тръгнаха мълчаливо по кея. Жената беше много красива, ала понякога Девън си мислеше, че ако я докосне, ще открие, че е остра като нож.
– Защо не харесваш никого тук? – попита я.
Устните на Селма образуваха тънка линия.
– Защото те не ме харесват – отвърна след кратко колебание тя.
– Харесват те, разбира се! Всички. Аз – също.
– Ти си една на милиони, хлапе – констатира Селма, щом слязоха от кея и спря да се обуе.
– Така казва и мама – осведоми я Девън.
Водата се раздвижи леко.
– Гледай! – възкликна развълнувано Девън. – Видя ли го?
Приклекна до ръба на езерото и протегна ръка, сякаш примамва малко кученце да я доближи. Различаваше смътно очите на алигатора над водата. Не беше разговарял с нея, откакто намери Алигаторската кутия. Нещата в кутията обаче не бяха поправили всичко. Не още. Тя търсеше, бореше се, бързаше. Не знаеше какво друго да направи.
Селма стоеше до нея, облегнала слънчобран на рамо, ала не гледаше към водата.
– Кой е този? – попита и въпросът º се стори странен на момичето, защото това очевидно бе алигатор. – Там имаше момче! – посочи Селма към горската пътека. – Ходеше между дърветата.
Девън погледна натам, но не видя никого.
А когато се обърна отново към водата, алигаторът бе изчезнал.
*
Аби излезе на слънце и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш се връща отнякъде. С Лизет се бяха успали и Лизет се ядоса. Дори когато беше болна, тя слизаше в кухнята да види Люк. Сънят се бе сторил прекрасен на Аби – така спиш, когато най-сетне се прибереш у дома. Дансингът и навесът бяха все още на моравата, тук-там се мяркаха разпилени чашки и чинии, но Лизет бе разчистила другото. Тя я чу как излиза от къщата, когато гостите се разотидоха и скарите изстинаха. Нощите º липсваха.
Снощи Аби пак сънува Джордж, но не в Париж. Седеше на моравата, а тя лежеше на тревата, отпуснала глава в скута му. Той я галеше по косата и º се усмихваше. Около тях цареше неземно спокойствие – меко, розово и с дъх на масло. Събуди се и видя Лизет, застанала до леглото º да отмята кичур коса от лицето º. Посочи º часовника върху нощната масичка и излезе от стаята.
Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката º я докосна, племенницата º се обърна:
– Здравей, Аби. Как се чувстваш?
– Отново като себе си.
– Чакам Девън. Иска да се разходим.
– Добре ли е тя?
– Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.
Аби погледна към езерото, където Девън – в розов гащеризон и с крилца на фея – бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна – стори º се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.
– Аби? Добре ли си? – разтревожи се Кейт.
– Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. – Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе збравила. – Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина.Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.
– Или да започва нов кръг – отбеляза Кейт и стана.
Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.
Сега усещаше само живота в себе си – как бие сърцето º и как гърдите º се пълнят с въздух.
Беше жива, беше добре и готова за битка.
Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.
Големият знак, който чакаше, е бил пред очите º през цялото време.
Трета част
14.
Не след дълго – вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето – Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.
Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после – големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.
Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.
Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря º извика: