Вдигнал лице към небето, Уес я слушаше със затворени очи. След малко наведе глава и разтърка очите си зад стъклата на слънчевите очила.
Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да повярваш.
– Почти бях забравил как умееш да разказваш – засмя се през сълзи той. – Историите ти са саундтракът на лятото ми с теб.
Обърна се и седна върху тясната предница на вана. Протегна º ръка, тя я пое с усмивка и седна до него.
Мълчаха, а краката им се докосваха както някога. Накрая Уес промълви:
– Благодаря ти, че се върна.
Погледнаха как Девън, която тичаше по поляната, спря до самотния комин и надникна в него. Уплашена птица излетя отвътре като черно петно върху небето, осеяно с перести облаци. Птицата се издигаше все по-високо и по-високо. Накрая изчезна и остана само пълнотата на деня, ширнал се пред тях.
– Благодаря ти, че ме дочака – каза Кейт.
*
Кейт застана пред спалнята на Аби и почука на вратата.
– Влез! – извика Аби.
Кейт отвори вратата. Лъчите на залязващото слънце шареха с медноцветни петна далечната стена. Аби седеше пред тоалетната масичка и навиваше дългата си сребърна коса на кок зад тила. Сенките придаваха на лицето º вид на пъстър мрамор.
– Преча ли ти? – попита младата жена и се огледа. Спалнята приличаше на капсула на времето от шейсетте: две легла с резбовани табли, застлани с розови покривки, ниски мебели от тъмно дърво, лампи от стъкло с кафяви абажури и къдрави столчета, бледорозови тапети с редици от миниатюрни лъскави Айфелови кули. Стаята разкриваше миналото на Аби по-ясно от всяка снимка.
– Не. – Тя потупа мястото до нея върху дългата пейка с мека подложка. – Седни до мен.
Кейт се настани до нея и се вгледа в картичките от Европа, които леля º бе пъхнала в рамката на огледалото.
– Ласло още не е идвал, нали?
– Не е. Но се обадих на един приятел адвокат, както предложи свекърва ти. Обеща да дойде, когато си свърши работата в града.
– Добре. Искам и аз да присъствам. Да ти помогна. Парите от продажбата на къщата ми са твои – да се пребориш с Ласло, да пътешестваш в Европа, както решиш.
– Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.
– От медения ти месец ли са? – Кейт посочи картичките.
– Да – кимна тя.
– Там ли ще се върнеш?
– Ще отида там, но няма да се върна. Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. – Тя огледа стаята. – Трябва обаче да сменя тапетите.
Кейт пъхна длани под краката си.
– И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.
– Казал ти е, че е запалил пожара – отбеляза леля º. Просто така. Все едно е очевидно.
– Знаела си?
– Всички знаехме – отвърна тя. – Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.
Кейт кимна.
– Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук – усмихна се Аби.
Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.
– Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?
Аби стисна успокоително ръката º.
– Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.
Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно º беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи – сякаш казваше тя, – всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“