Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.
Гледаха как слънцето премества светлината в стаята – две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.
Две жени, готови да заживеят щастливо.
*
Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал – преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът º излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път – поло, блейзер и мокасини за шофиране.
Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.
– Взех решение! – обяви той.
Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя – да остане нищожна част от живота му. Досега º стигаше. Не разбираше какво се е променило.
Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.
– Важен ли е този стол за теб? – попита я Джак.
Лизет въздъхна. „Люк седи тук. Момчето, което се самоуби, защото го отхвърлих.“
Джак прочете обяснението º и каза:
– Досетих се. – Той се обърна към стола. Личеше си, че не вижда Люк, но произнесе съвсем сериозно: – Приятно ми е да се запознаем, Люк.
Люк се засмя. Лизет го изгледа сърдито.
– Значи Люк те преследва – отбеляза Джак и тя се зачуди как толкова разумен мъж º е повярвал толкова лесно.
Поколеба се и написа: „Не знам. Знам обаче, че всеки ден се събуждам, виждам го и си казвам: „Няма да нараня другиго, както нараних него.“
– Никога не си ме наранявала – напомни º той.
Лизет рязко поклати глава. Не, разбира се. Не си позволяваше. А и двамата никога не оставаха за дълго заедно.
– Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есента край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.
Дъхът º секна. Джак щеше да остане? Беше толкова близо, че усещаше аромата на сапуна му – нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега º хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.
– Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо – кимна към стола Джак. – Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? – прошепна той. – Ти ме спаси.
Лизет протегна ръка. Пръстите º почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?
Той се усмихна и улови протегнатата º ръка.
– Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?
Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите º и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?
Люк º се усмихна и º махна с ръка да върви.
Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.
Люк я погали по косата и тя вдигна глава.
Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите º. „Не искам да те изгубя.“
Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.
„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“
Той кимна.
„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“
Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.