После той бавно изчезна.
Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е – като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.
Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.
Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече º се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази – с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката º преминава през най-ужасното време в живота си – след смъртта на Джордж – и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.
Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.
Лизет си пое дълбоко дъх и стана.
Когато чашате е празна, не скърбиш по изгубеното.
Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.
15.
Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът – за възрастните. „Умен ход“ – помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.
Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад – тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазина за сувенири, бар и два ресторанта – единият семеен, вторият по-елегантен.
„Няма да е толкова зле“ – повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да º осигури всичко желано.
Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всички мъже, когато носеше тази рокля – плъзнаха се към дълбокото º деколте и се заковаха безпомощно там.
– Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа – усмихна му се леко Селма.
– Разбира се, мадам. – Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: – Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.
– Колко глупаво, че е забравил – възмути се Селма. – Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.
Момчето предаде съобщението º и затвори телефона.
– Каза, че слиза веднага.
Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.
Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.
Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.
– Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си – появи се Ласло до нея, неприятен какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето º. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. – Находчива тактика – да кажеш, че имаме уговорена среща.
– Изненадан ли си? – изгука съблазнително Селма. – Аз владея до съвършенство много умения.
– Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…
Тя се приведе напред и прошепна:
– Не ти е необходима. Имаш мен.
Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът º, ако не притежаваше амулетите – низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.
Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.
Не съжаляваше за нищо.