Тя разтвори длан и усети как последният º амулет изчезва.
*
– Къде е Селма? – попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. – Не дойде и на моравата снощи. Колата º я няма. Тръгнала ли си е?
За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.
– Не – отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. – Не си е предала ключовете.
– Кой е я виждал последен? – попита възрастната дама.
– Аз я видях вчера – обяви Девън. – Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.
– Някой проверявал ли е в бунгалото º? – Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. – Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?
Аби º подаде ключа с усмивка.
– Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото º без разрешение.
Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса º се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.
Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.
Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така º харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не º се говореше, е, тогава говореше Булахдин и º разказваше какво º се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които º е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.
Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те º бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта º над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше небходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму – своето. Селма също пишеше сама историите си.
В същия момент я осени прозрение.
Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.
Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“
Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е когато получаваш по малко и от двете.
Булахдин остави кутията на мястото º, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.
– Откри ли улики? – попита Кейт.
– Една-две. – Подаде ключа на Аби. – Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.
Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.
Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.
– Лизет не държеше ли този стол в кухнята?
– Държеше го – отговори Джак от масата до вратата.
Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.
– Какво прави тук?
– Вече не º трябва.
Тя го изгледа любопитно.
– Откъде знаеш?
Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите – миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:
– Не знам какво да мисля…
Дългите º длани притиснаха страните º. Булахдин харесваше красивите º ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.
– Какво има, Аби? – попита Кейт.
– Обади се Ласло Патерсън.
– Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? – разтревожи се Кейт.