— Какво искахте да кажете с това, че преди залез-слънце заминаваме за Барлок? — запита тя. — Не трябва ли Съветът първо да даде одобрение за подобно пътуване?
— Не се притеснявай за Съвета — безцеремонно отговори Кбаот. — Там, като влизахме в кабинета на Палпатин, ти забави крачка пред онези двама бролфи.
Лорана усети как гърлото й се стяга.
— Просто не исках да се сблъскаме…
— Не беше необходимо — укори я той. — Аз вече бях преценил разстоянието. Никой от нас нямаше да се наложи да отстъпва, за да се разминем.
— Но все пак те отстъпиха — посочи Лорана.
— Защото сами пожелаха да ни отдадат необходимата почит — каза той. — Разбери това, ученико Джинзлър. Някой ден ти ще бъдеш джедай и в това ще се включват цялата власт и отговорност на рицарското звание. Никога не забравяй, че именно ние поддържаме Републиката да не се разпадне. Нито Палпатин, нито Сенатът, нито цялата им бюрокрация. А още по-малко пък тези ограничени и плиткоумни раси, които не могат да издържат и ден, без да дотърчат на Корускант за помощ. Те трябва да се научат да ни се доверяват — а преди да има доверие, е необходимо да се създадат почит и уважение. Разбираш ли ме?
— Разбирам, че искаме те да ни уважават — каза Лорана колебливо. — Но необходимо ли е и да изпитват страх от нас?
— Страхът и почитанието са просто двете страни на една и съща монета — каза Кбаот. — Покорните на закона граждани я гледат от едната страна. А онези, които живеят в беззаконие, гледат монетата от другата страна — при тези думи Кбаот вдигна пръст. — Но пред нито една от тези две групи не можеш да си позволяваш проява на малодушие или неувереност. В никакъв случай!
Той свали пръста си и почука с него по меча, който бе закачен за нейния колан.
— Ще има случаи, когато ще ти се иска никой да не знае коя си. Тогава ще се налага да криеш някъде този меч и да заличаваш всяка една улика, която издава самоличността ти. Ала когато пътуваш открито като джедай, тогава трябва и да се държиш като джедай. Разбираш ли ме?
— Да, учителю Кбаот — отговори Лорана, макар да го разбираше само наполовина. Със сигурност схващаше думите му, но част от отношението зад тях все още оставаше загадка за нея.
Един цял дълъг миг Кбаот задържа поглед върху очите й, сякаш предусещаше раздвоението й. После за нейно успокоение се завъртя, без да изисква нещо повече.
— Много добре тогава — каза той. — Сега ще отида в Храма и ще разговарям със Съвета. А ти се обади в командния център на космодрума и уреди транспорт до системата Барлок. След това отиди да си стегнеш багажа.
— За колко време?
— Заради едно просто неразбирателство за някакви мини? — иронично каза Кбаот. — Вземи багаж за пътя в двете посоки плюс още три стандартни дни. Ще разрешим този въпрос за отрицателно време.
— Да, учителю — измънка Лорана.
— А след това — продължи Кбаот, сякаш на себе си — ще се занимаем с учителя Йода и късогледите му страхове — той ускори крачка и се понесе по дългия коридор.
Лорана се спря и загледа множеството пратеници и служители около нея. Всеки от тях бързаше за някъде, но когато видеха високия беловлас джедай, несъзнателно отскачаха встрани, за да му сторят път. Самият Кбаот изобщо и не забавяше крачка, сякаш просто очакваше другите винаги да се отдръпват пред него.
„Когато пътуваш като джедай, трябва и да се държиш като джедай“.
Тя въздъхна. Някак не й се струваше особено правилно това непреклонно убеждение, че джедаите притежават присъщо и вродено превъзходство над всички останали.
Все пак обаче Кбаот беше изучавал тайните на Силата дълго и упорито в продължение на много години и се беше впускал дълбоко в нейните дебри и тънкости. Именно затова беше станал толкова силен. От друга страна, Лорана беше само една млада и начинаеща ученичка, току-що започнала собственото си пътешествие. Едва ли тъкмо тя имаше правото да му се противопоставя по някоя от тези теми.
Във всеки случай нейният учител й бе дал конкретна заповед и сега тя трябваше да му се подчини. Лорана застана до стената на коридора, за да не пречи на гъстия поток от пътници, и извади предавателя си.
Тъкмо се канеше да набере номера на транспортната служба към Храма на джедаите, когато от другата страна на коридора една позната физиономия привлече вниманието й.
Тя замръзна, задържайки дъха си в гърлото. Погледът, съзнанието и джедайските й способности се простряха през гъстата тълпа към непознатия от другата страна. Беше го зървала многократно през последните няколко години — най-вече в общодостъпните райони на залата на Сената, но и на някои други места. Беше млад, вероятно една-две години по-млад от нея, средно висок и добре сложен, с късо подстригана коса и някаква необяснима горчивина, изписана на устата му. Досега никога не бе успявала да се приближи достатъчно близо, за да види цвета на очите му, но предполагаше, че най-вероятно и те ще са тъмни.